Дъщерята на генерала

разузнавателна школа във Форт Хуачука, Аризона. Оттам отишла във висше училище в Джорджтаун, където получила титлата магистър на психологическите науки. Следващата й стъпка била да кандидатства за това, което наричаме тясна специализация, която в този случай била психологически операции. Тя завършила нужния курс на обучение в Специализираното военно училище „Джон Ф. Кенеди“ във Форт Браг. Оттам отива в Германия, а после отново в Браг. После Залива, Пентагона и накрая Форт Хадли.

Докладите за нейните офицерски качества от пръв поглед изглеждаха изключителни, но аз и не очаквах нещо друго. Намерих комплекта военни тестове и забелязах, че тестът й за интелигентност я поставяше в категорията на гениите, горните два процента на общото население. Професионалният ми опит ме е научил, че голям брой от тия два процента свършват на бюрото ми като заподозрени, обикновено в случаи за убийства. Гениите като че ли нямат голяма търпимост към хората, които ги дразнят или им пречат, и са склонни да мислят, че правилата за поведение, отнасящи се до основната част от човечеството, не се отнасят и за тях. Те често са нещастни и нетърпеливи хора, често имат антисоциално поведение, а понякога са психопати, които възприемат себе си като съдии и прокурори, а понякога и като екзекутори и именно тогава те стават обект на моето внимание.

Но тук аз нямах заподозрян, а жертва, която беше от двата процента, нещо, което в този случай би могло да бъде факт без значение. Но моят инстинкт ми подсказваше, че Ан Камбъл е била извършител на нещо, преди да стане жертва на същото това нещо.

Отворих медицинското досие и обърнах направо на края, където се поставя психологическата информация, ако има такава. И тук намерих стария доклад от психологическия преглед, който е задължителен преди постъпването в Уест Пойнт. Докладващият психиатър е написал:

Това е една силно мотивирана, интелигентна и добре приспособима личност. Въз основа на двучасов разговор и приложените резултати от тестове, аз не открих никакви авторитарни черти в характера й, никакви личностни или сексуални отклонения.

Докладът продължаваше с думите, че не съществуват явни психологически проблеми, които биха й попречили да изпълни задълженията си във Военната академия на САЩ. Ан Камбъл е била едно нормално осемнадесетгодишно американско момиче, каквото и да означава това в края на двадесети век.

Но в психологическия раздел имаше още няколко страници, кратък доклад от есенния семестър на третата й година в Уест Пойнт. На Ан Камбъл е било наредено да отиде при щатния психиатър, макар че не се посочваше кой издал нареждането и защо. Психиатърът, д-р Улс, беше написал:

На кадета Камбъл беше препоръчана терапия и/или изследване. Кадет Камбъл твърди: „Няма ми нищо“. Тя не желае да сътрудничи, но не до степен, която би ми позволила да подам рапорт до командващия й офицер за неизпълнение на дълга. В четири разговора, всеки продължил приблизително два часа, тя постоянно твърдеше, че просто е изморена, че е под стрес от физическата и учебната програма, притеснена за представянето си и оценките си и като цяло преуморена. Това е обикновено оплакване за първо– и второкурсници, но аз рядко съм виждал такава степен на умствен и физически стрес и умора у третокурсник. Предположих, че нещо друго е причина за стреса и чувството за притеснение, може би любовно увлечение или проблеми в дома. Тя ме увери, че всичко в дома й било наред и че нямала никакви любовни увлечения нито тук, нито на друго място.

Наблюдавах млада жена, която беше много слаба, явно разсеяна и в общи линии разтревожена и потисната. Тя се разплака няколко пъти по време на разговорите, но винаги овладяваше чувствата си и се извиняваше за това, че е плакала.

На моменти тя изглеждаше на ръба на разкриване на нещо повече от обикновените кадетски оплаквания, но винаги се отказваше. Веднъж обаче каза: „Няма значение дали ще вляза в час или не. Няма значение какво правя тук. Във всеки случай ще ми дадат диплома.“ Попитах дали мисли, че това е така, защото е дъщеря на генерал Камбъл, а тя отвърна: „Не, ще ми дадат диплом, защото им направих услуга.“

Когато я попитах какво има предвид и кои са „те“, тя отвърна: „Старите момчета“. Последвалите въпроси не получиха отговор.

Убеден съм, че бяхме на прага на важно откритие, но следващите й сеанси, поръчани първоначално от командира й, бяха прекъснати без обяснения от по-висок началник, чието име така и не научих.

Убеден съм, че кадет Камбъл се нуждае от по-нататъшни изследвания и терапия, доброволна или не. В противен случай бих препоръчал психиатричен съвет да определи дали кадет Камбъл трябва да бъде отстранена от академията по психиатрични причини. Препоръчвам освен това и пълен медицински преглед.

Четях това и се чудех как едно добре приспособимо осемнадесетгодишно момиче се е превърнало в потиснато двадесетгодишно момиче. Строгият режим в Уест Пойнт би могъл лесно да го обясни, но явно д-р Уелс не го приемаше, а и аз също.

Прелистих досието, възнамерявайки съвсем скоро да го прочета от кора до кора. Тъкмо когато щях да затварям папката, едно хвърчащо парче хартия привлече вниманието ми и аз прочетох написаните на ръка думи:

„Който се бие с чудовища, трябва да внимава да не се превърне сам в чудовище. И когато гледаш продължително в пропаст, пропастта също гледа в теб. — Ницше.“

Не зная какво правеше тук този цитат, но беше на място в досието на един офицер от психологически операции и би бил подходящ в досието на някой от ЦСО също така.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Нито беше нужно, нито пък исках да бъда повече сержант Франклин Уайт, особено като се имаше предвид, че сержант Уайт трябваше да козирува на всеки сополив лейтенант, покрай който минеше. Така че аз изминах половината миля до Школата за обучение на пехотинци и взех пикапа си, а после се отправих към Уисиъринг Пайнс, за да се облека в цивилни дрехи.

Минах покрай оръжейния склад на гарнизона, но не видях колата на сержант Елкинс на паркинга. Обзе ме обезпокояващото чувство, че сержант Елкинс щеше да изконсумира престъплението зад гърба ми и да отпраши в неизвестна посока, а аз да остана да обяснявам как съм позволил няколкостотин М–16 и гранатомети да попаднат в ръцете на колумбийските банднтос.

Но всяко нещо по реда си. Излязох от гарнизона и потеглих по главния път. До Уиспъринг Пайнс се пътуваше около двадесет минути и през това време си възстанових събитията от сутринта, от момента на телефонното позвъняване в оръжейния склад. Правех това, защото моят работодател, американската армия, много държи на факти и хронологическа последователност. Но при разследване на убийство това, което виждаш и кога го виждаш не е всичко, поради самия характер на убийството, най-важното се е случило преди да отидеш там. Има нещо като призрачен свят, който съществува едновременно със света на практическите наблюдения, и трябва да се докоснеш до този свят чрез детективския еквивалент на спиритическия сеанс. Не се използва кристална топка, макар че бих искал да имам някоя, която да върши работа, а си изчистваш съзнанието и слушаш за това, което не е казано, и виждаш неща, които ги няма.

Освен другото, Карл искаше писмен доклад, така че мислено нахвърлих един: „Още относно телефонния ни разговор, генералската дъщеря е била проститутка, но каква великолепна проститутка. Не мога да мисля за друго. Ако съм бил лудо влюбен в нея и откриех, че се е чукала с всеки, аз сам бих я убил. Въпреки всичко, ще намеря мръсника, който го е направил, и ще се погрижа да бъде изправен пред стената за разстрел. Благодаря, че ми възложихте случая. Подписано Бренер“.

Това може би се нуждае от малка дообработка, но е важно, според мен, да си признаеш пред себе си какво чувстваш по отношение на нещата. Всички други ще лъжат, ще се преструват и лицемерят.

Във връзка с това си помислих за Синтия. Наистина не можех да мисля за друго. Постоянно виждах лицето й и чувах гласа й, и тя наистина ми липсваше. Това е косвено доказателство за силна емоционална привързаност, може би сексуална мания и, пази Боже, любов. Беше тревожно не само защото не се