— Говорил ли сте с нея преди тази нощ?
— Не, сър.
— Виждал ли сте я в гарнизона?
— Да, сър.
— Извън гарнизона?
— Не, сър.
— Значи вие не можете истински да сравнявате поведението й тази нощ с нормалното й поведение.
— Не сър, но зная какво значи да изглеждаш разтревожен.
После добави, може би в един от редките си моменти на проницателност:
— Можех да видя, че беше хладнокръвна, например от начина, по който си вършеше работата тази нощ. Наистина спокойна и експедитивна, но от време на време се умълчаваше и виждах, че си мисли за нещо.
— Казахте ли й нещо във връзка с това?
— По дяволите, не. Тя би ми отрязала главата. — Той се усмихна глуповато на Синтия, разкривайки две десетилетия издевателства на военни зъболекари. — Извинете, госпожо.
— Говорете свободно — каза госпожа Сънхил с подкупваща усмивка, която говореше за добра устна хигиена и цивилни зъболекари.
И Синтия наистина беше права. Половината от хората в армията не можеха да се изразяват без ругатни, жаргон, чужди думи попити от служба в една или друга страна и малко местен южняшки диалект, дори и ако не бяха от този край.
Синтия го попита:
— Обажда ли се тя на някого, или някой на нея по телефона през нощта?
Добър въпрос, но аз вече знаех отговора преди Сент Джон да каже:
— Тя не се е обаждала, докато аз бях в стаята, но може би когато ме нямаше. Обаче някой я потърси и тя ме накара да изляза.
— Кога беше това?
— Ами, около… около десет минути преди да тръгне да проверява постовете.
Попитах:
— Подслушвахте ли?
Той поклати глава енергично:
— Не, сър.
— Добре, кажете ми, сержант, колко се приближихте до тялото?
— Ами… на няколко стъпки.
— Не разбирам как сте могли да установите, че е била мъртва.
— Ами… аз просто заключих, че е била мъртва… Очите й бяха отворени… Извиках я…
— Въоръжен ли бяхте?
— Не, сър.
— Не трябва ли да сте въоръжен на пост?
— Ами изглежда съм забравил да го взема.
— Значи, вие сте видял тялото, заключил сте, че е мъртва и сте си плюл на петите.
— Да, сър… мисля, че трябваше да проверя по-отблизо.
— Сержант, в краката ви лежи гола жена, която освен това ви е началник, някой, когото сте познавал и вие дори не сте се навел да проверите дали е жива или мъртва?
Синтия почука леко под масата.
След като бях станал лошото ченге, време беше да оставя свидетеля на доброто ченге. Изправих се и казах:
— Вие двамата продължавайте. Аз може да се върна.
Излязох от стаята и отидох при килиите за задържани, където редник Робинс лежеше на един нар, облечена в бойна униформа, боса. Четеше гарнизонния вестник, плод на седмичните усилия на отдела за информация, който се занимаваше предимно с производството на добри новини. Зачудих се как ли щяха да замажат изнасилването и убийството на дъщерята на командира на гарнизона.
Отворих незаключената врата и влязох в килията. Редник Робинс ме погледна за момент, после остави вестника си и седна до стената.
— Добро утро. Казвам се Бренер и съм от ЦСО. Искам да ви задам няколко въпроса относно предната нощ.
Тя ме огледа и ме уведоми:
— На табелката ви пише Уайт.
— Униформата е на леля ми. — Седнах на един пластмасов стол. — Вие не сте заподозряна в случая — казах аз и продължих песента си. Тя като че ли не се впечатли.
Започнах да бърборя наслуки и получавах едносрични отговори. Прецених редник Робинс. Беше около двадесетгодишна, с къса руса коса, приятен външен вид и будни очи, като се има предвид дългата нощ и ден, които е имала, като цяло не изглеждаше зле. Акцентът й издаваше дълбокия юг, не много далеч оттук, предположих аз, а социално-икономическото й положение преди клетвата също е било някъде доста надолу. Сега тя беше равна на всички редници в армията, висшестояща спрямо новобранците и вероятно с перспективи за израстване.
Зададох първия въпрос, който имаше връзка със случая:
— Видяхте ли капитан Камбъл тази вечер?
— Мина покрай поста около 22.00. Говори с началника на караула.
— И вие я разпознахте като капитан Камбъл?
— Всеки познава капитан Камбъл.
— Видяхте ли я по някое време след това?
— Не.
— Не дойде ли до вашия пост?
— Не.
— Кога застъпихте на пост при склада за муниции?
— В 1.00, трябваше да бъда сменена в 5.30.
— А мина ли някой покрай поста ви между времето на вашето застъпване и идването на военните полицаи?
— Не.
— Чухте ли нещо необичайно?
— Да.
— Какво?
— Кукумявка. Няма ги много наоколо.
— Ясно. — Да, Синтия. Включих. — Видяхте ли нещо необичайно?
— Видях фаровете.
— Какви фарове?
— Вероятно на джипа, с които е дошла.
— По кое време?
— В 2.17 часа.
— Опишете какво видяхте.
— Видях фаровете. Спряха на около километър. Изгаснаха.
— Веднага след като спряха ли изгаснаха, или по-късно?
— Веднага след това. Видях фаровете да подскачат, спират и изгасват.
— Какво си помислихте за това?
— Помислих, че някой идва към мен.
— Но те са спрели.
— Да, тогава не знаех какво да си мисля.
