заподозрян, ние ще ви прочетем правата и вие ще имате право да не отговаряте от този момент. — Не се надявай много, Хари. — Нали разбирате?
— Да, сър.
— Добре.
Поговорихме за маловажни неща около пет минути, докато го преценя. Сент Джон беше оплешивяващ мъж на около петдесет и пет с кафеникаво лице, което според мен можеше да се обясни с кофеина, никотина и уискито. Животът и работата му в автобазата вероятно го бяха накарали да гледа на света като на един непрекъснат проблем, свързан с ремонтите, чието решение се намира някъде в „Наръчник по поддръжките“. Може би не му е хрумвало, че на някои хора им е нужно повече от подмяна на маслото и настройка, за да се оправят.
Синтия нахвърли няколко бележки, докато Сент Джон и аз си говорехме и прекъсвайки празните ми приказки, той изтърси:
— Вижте, сър, зная, че съм последният човек да я види жива, но ако я убия, нали нямаше аз да докладвам, че съм я намерил мъртва. Нали така?
Звучеше разумно, с изключение на глаголните времена и синтаксиса. Казах му:
— Последният човек, който я е видял жива, е човекът, който я е убил. Човекът, който я е убил, е бил също така и първият човек, който я е видял мъртва. Вие сте били вторият човек, който я е видял мъртва. Така ли е?
— Да… да, сър… Това, което искам да кажа…
— Сержант, ако сте така добър да не отговаряте преди да ви питам, бих ви бил благодарен. Съгласен ли сте?
— Да, сър.
Госпожа Състрадание каза:
— Сержант, зная, че това е било много тежко за вас, а това, което сте открили, трябва наистина да е било мъчително, дори и за ветеран — участвал ли сте във военни действия?
— Да, госпожо, Виетнам. Видях много мъртви. Но такова нещо никога.
— Да, така че когато сте видял тялото, вие не сте могли да повярвате на това, което виждате. Нали така?
Той кимна енергично.
— Разбирате ли, не можах да повярвам на очите си. Дори не си и помислих, че е тя. Разбирате ли, не я познах в началото, защото… никога… никога не съм я виждал така… Исусе, никога никого не съм виждал така. Разбирате ли, снощи имаше ясна луна и аз виждам джипа и излизам от моята кола, и нататък виждам… знаете — това нещо легнало на полигона, и аз отивам малко по-близо, и малко по-близо, и тогава разбирам какво е това и отивам направо при нея и проверявам дали е жива или мъртва.
— Коленичихте ли до тялото?
— По дяволите, не, госпожо. Аз веднага издухах оттам, метнах се в колата си и отпраших към шефа на военната полиция.
— Сигурен ли сте, че е била мъртва?
— Познавам мъртвия, когато го видя.
— По кое време напуснахте щаба?
— Около 4.00 часа.
— Кога намерихте тялото? — попита Синтия.
— Ами трябва да е било двайсетина, трийсетина минути по-късно.
— А спирахте ли при други постове?
— При някои. Никой не я беше виждал да минава. Тогава започвам да мисля, че е тръгнала първо към последния пост, така че прескочих няколко поста и дойдох направо тук.
— Помислихте ли си, че кръшка някъде?
— Не.
— Помислете отново, сержант.
— Ами… не беше такъв човек. Но може и да ми е минало през ума. Спомням си, че си помислих, че може да се е загубила из лагера. Това може да стане през нощта.
— Помислихте ли си, че може да е катастрофирала?
— Помислих си за това, госпожо.
— Така че когато сте я намерил, не сте били напълно изненадан.
— Може би не.
Той порови за цигарите си и ме попита:
— Може ли да запаля?
— Давай. Не го издишвай.
Усмихна се и запали, издуха настрани и се извини на госпожа Сънхил за това, че замърсява въздуха. Може би това, което никога няма да ми липсва от армията, са евтините цигари и синкавият дим, който се стеле навсякъде с изключение на складовете за муниции и местата, където се държи гориво.
Оставих го да си получи дозата наркотик и после го попитах:
— Докато обикаляхте наоколо да я търсите, мина ли ви през ума думата „изнасилване“?
Той кимна.
— Не я познавах — казах аз. — Хубава ли беше?
Той погледна към Синтия, а после към мен.
— Истинска хубавица.
— Това, на което казваме изкушение за изнасилвача?
Той не искаше да засяга този въпрос, но отвърна:
— Никога не си е развявала байряка. Умееше да охлажда желанията. Ако някой си наумеше нещо за нея, трябваше бързо да се откаже. Всичко, което съм чувал за нея е, че е била свястна жена. Генералска дъщеря.
Хари щеше да научи други неща през следващите дни и седмици, но беше интересно, че общоприетото мнение е, че Ан Камбъл е била истинска дама.
Сент Джон добави без връзка:
— Някои от тези жени, като сестрите, нали разбирате, те трябва да са малко по… нали разбирате?
Буквално усетих как Синтия кипна до мен. Ако имах малко кураж, щях да му кажа, че жените от ЦСО са по-лоши. Но бях преживял Виетнам и нямах намерение да насилвам късмета си повече. Обратно на въпроса. Попитах:
— След като намерихте тялото, защо не продължихте до следващия пост, където е била редник Робинс и не използвахте телефона й?
— Дори и през ум не ми мина.
— И не ви мина през ума да сложите Робинс на пост на мястото на престъплението?
— Не, сър. Наистина не бях на себе си.
— Кое изобщо ви накара да тръгнете да търсите капитан Камбъл?
— Нямаше я от дълго време и не я знаех къде тя може да е отишла.
Тя би трябвало да отиде след предлога, но оставих това да мине без коментар и попитах:
— Навик ли ви е да проверявате висшестоящите офицери?
— Не, сър. Но имах усещане, че нещо не е наред.
— А-ха.
— Защо?
— Ами… беше… някак си… неспокойна цялата вечер…
Беше ред на Синтия:
— Бихте ли ми описали поведението й.
— Да… ами, както казах, неспокойна. Разсеяна. Загрижена, може би.
— Познавахте ли я отпреди тази нощ?
— Да… не много добре. Но като всички и аз я познавах. Генералска дъщеря. Тя участва в тази телевизионна реклама за набиране на доброволци.
Попитах го:
