оставаше и аз попитах:
— Можете ли да предположите какво е било?
— Не, а и не е нужно да зная какво й е направил баща й; аз трябваше да зная само, че той го е направил и че то е било травмиращо. Пълно нарушаване на доверието, след което нищо между тях не е било същото.
Опитах се да приложа собствените си стандарти към това изречение, но не можах. В моята професия човек
— Кога? Кога се е случило това?
Той отвърна:
— Преди около десет години.
— Тя е била в Уест Пойнт преди около десет години.
— Точно така. Случило се е по време на втората й година в Уест Пойнт.
— Разбирам.
Синтия попита:
— А кога е започнала да се стреми към отмъщение? Не веднага?
— Не, не веднага. Минала е през логичните фази на шок, отрицание, после чувство на депресия и накрая гняв. Всъщност тя е решила, че трябва да търси отмъщение, а не да се мъчи да се справи с проблема си преди около шест години. Тя на практика е станала малко неуравновесена, после е била обзета от идеята, че само отмъщението би могло да оправи нещата.
Попитах:
— И кой я насочи по тази пътека? Вие или Фридрих Ницше?
— Отказвам да понеса каквато и да е била отговорност за кампанията й срещу баща й, господин Бренер. Като професионалист, аз си вършех работата като слушах.
Синтия отбеляза:
— Тогава тя все едно, че е говорила на канарчето си. Не я ли посъветвахте, че това е самоунищожително.
— Разбира се. От клинична гледна точка тя действаше грешно и аз й го казах. Но никога не съм я насърчавал, както господин Бренер току-що намекна.
— Ако нейната отмъстителна кампания беше насочена към вас, надали щяхте да бъдете толкова клинично безпристрастен — казах аз.
Той ме погледна втренчено.
— Разберете, моля, че понякога субектът не иска да бъде лекуван, той иска да запази своята омраза и да уреди сметките си по негов или неин начин, най-често по същия — ти ме предаде, и аз ще те предам. Ти прелъсти жена ми, аз ще прелъстя твоята. Обикновено не е нито реалистично, нито възможно да се постигне отмъщение подобно на първоначалното престъпление. Но понякога това е така. Конвенционалната психология ще ви каже, че това не е здравословно, но средният неспециалист знае, че отмъщението може да бъде пречистващо и терапевтично. Проблемът е в това, че отмъщението взема своята дан и отмъстителят става преследван.
Казах му:
— Разбирам какво казвате, полковник Мур, макар че се чудя защо настоявате да говорите с общи и клинични термини. Това ли е вашият начин да се дистанцирате от тази трагедия? Вашият начин да избегнете лична отговорност?
Това въобще не му хареса и той отвърна:
— Чувствам се обиден от намека ви, че не съм се опитал да й помогна, или пък че съм насърчавал поведението й.
— Обиден или не — уведомих го аз, — някъде изглежда има силни подозрения в тази насока.
— Какво можете да очаквате от… — Той сви рамена и каза: — Нито аз, нито работата ми тук, нито школата, нито отношенията ми с Ан Камбъл се харесваха или разбираха в гарнизона.
Казах:
— Мога да разбера това. Знаете ли, видях някои от видео-лекциите на капитан Камбъл и ми се струва, че тук вършите някои много важни неща. Но може би сте се отклонявали в области, които са карали хората да се чувстват нервни.
— Всичко, което правим тук, е с одобрението на висшето командване.
— Радвам се да го чуя. Но мисля, че Ан Камбъл е изнесла някои неща от класната стая и ги е пробвала на собственото си бойно поле.
Мур не отговори на това. Попитах го:
— Знаете ли защо Ан Камбъл е събирала записки на терапевтични сеанси с престъпници? Сексуални престъпници.
Той помисли за момент и после отвърна:
— Не знаех, че го е правила. Вероятно е бил личен интерес. Тук почти няма психолог, който да не се занимава с някакъв страничен предмет или тема. Най-често това е свързано с докторска дисертация.
— Звучи логично.
Синтия го попита:
— Как се отнасяхте към това, че тя е имала сексуални връзки с многобройни партньори?
Той не отвърна в началото, но после каза:
— Ами… аз… кой ви каза това?
Синтия отвърна:
— Всички с изключение на вас.
— Не сте питали.
— Сега ви питам. Как се отнасяхте вие към това, че тя е имала сексуални връзки с мъже, които не са значели нищо за нея, просто за да дразни баща си.
Той се изкашля в шепата си и после отвърна:
— Ами… мислех, че не е разумно, особено като се имат предвид причините, поради които го правеше.
— Ревнувахте ли?
— Разбира се, че не. Аз…
Синтия отново го прекъсна.
— Чувствахте ли се предаден?
— В никакъв случай. Имахме добри, платонични, интелектуални и отговорни взаимоотношения.
Искаше ми се да го питам дали това включваше приковаването й гола към земята, но трябваше да зная защо го е направил. Всъщност мисля, че вече знаех защо. И освен откриването на убиеца, сега можех да видя, въз основа на това, което Мур беше казал досега за предателството, че животът и нещастието на Ан Камбъл трябва да бъдат разбрани.
Казах наслуки:
— Разбрах, че когато вие и капитан Камбъл сте били в Залива, вие сте предложили план, наречен „Операция Луди“.
Той отвърна:
— Нямам право да обсъждам това.
— Капитан Камбъл е имала голяма вяра в силата на секса като средство за постигане на очевидно различни цели. Вярно ли е?
— Аз… да, така беше.
— Както казах, гледах курса й лекции по психооперации на видео и можах да видя идеите й. Не че аз отричам силата на секса, но го виждам като сила, водеща към доброто, като израз на любов и грижи. Но Ан Камбъл го е възприемала някак си грешно. Съгласен ли сте с това?
Може и да е бил, но отвърна:
— Сексът сам по себе си не е нито добър, нито лош. Но е вярно, че някои хора — предимно жени — го използват като инструмент, като оръжие за постигане на целите си.
Обърнах се към Синтия:
