Дъщерята на генерала

— Какво бихте желали да знаете?

— Ами, първо защо е мразила баща си?

Той ме изгледа продължително и отбеляза:

— Виждам, че сте научили някои неща от последния ни разговор насам.

— Да, сър. Госпожа Сънхил и аз обикаляме наоколо и говорим с хората и всеки човек ни казва по нещо малко, после ние се връщаме и пак разговаряме с тях, и след няколко дена вече знаем кого и за какво да питаме, и малко по малко започваме да различаваме добрите от лошите и арестуваме лошите. Доста е просто в сравнение с воденето на психологическа война.

— Прекалено сте скромен.

— Защо е мразила баща си?

Той си пое дълбоко дъх, облегна се на стола си и каза:

— Нека да започна с това, че според мен генерал Камбъл има това, което се нарича маниакално- натрапчиво смущение на личността. Това означава, че той е изцяло погълнат от себе си, властен, не може да търпи критика, максималист, трудно показва обичта си, но е много компетентен и работоспособен.

— Вие описахте деветдесет процента от генералите в армията. И какво от това?

— Това, че Ан Камбъл не се различаваше много от него, което не е необичайно като се има предвид роднинската им връзка. И така, два подобни характера растат в една и съща къща, единият — възрастен мъж, другият — млада жена, дъщерята. Съществува възможност за възникване на проблем.

— Значи този проблем се корени в нещастното й детство.

— Всъщност не. Всичко е започнало добре. Ан е виждала себе си в баща си и е харесвала това, което е виждала, баща й също е виждал себе си в дъщеря си и е бил също така доволен. В действителност Ан ми описа щастливо детство и добри отношения с баща си.

— И после всичко се разваля?

— Да. Това непременно става. Когато детето е малко, то иска да спечели одобрението на бащата. Бащата не вижда никаква заплаха за своето надмощие и мисли за сина или дъщерята като за треска от старото дърво, така да се каже. Но при пубертета те и двамата започват да виждат в другия черти, които не им харесват. Иронията е в това, че това всъщност са собствените им най-лоши черти, но хората не могат да бъдат обективни към себе си. Освен това те започват да се борят за надмощие и да изказват критика към другия. Тъй като никой от тях не може да понася критика, и тъй като и двамата са способни и постигат успехи, между тях започват да прехвръкват искри.

— Изобщо ли говорите — попитах аз, — или конкретно за генерал и капитан Камбъл, баща и дъщеря?

Той се поколеба, може би поради дълбоко вкоренен навик да не разкрива поверителна информация.

— Може да говоря изобщо, но вие би трябвало да си направите съответните заключения.

— Добре — отвърнах аз, — но ако госпожа Сънхил и аз ви задаваме конкретни въпроси, а вие ни давате общи отговори, ние може би ще се объркаме. Малко сме тъпи.

— Не мисля така, а и вие не бихте могли да ме заблудите.

— Добре, да се върнем на случая. Казаха ни, че Ан е имала чувството, че си съперничи с баща си, разбрала е, че не може да се съревновава с него в този свят и вместо да се откаже, е започнала кампания от саботажи срещу него.

— Кой ви каза това?

— Научих го от някого, който го е научил от психолог.

— Е, психологът е сгрешил. Хората с маниакално-натрапчиво смущение на личността винаги вярват, че могат да се съревновават и че ще излязат наравно с първите.

— Значи това не е била истинската причина за омразата на Ан Камбъл към баща й? Те не са имали нищо против прекия сблъсък.

— Точно така. Истинската причина за нейната дълбока омраза към баща й е било предателството.

— Предателство?

— Да. Ан Камбъл не би развила ирационална омраза към баща си поради съперничество, ревност, или чувство за непълноценност. Въпреки нарастващото съревнование между тях, което не е непременно нещо лошо, тя в действителност е обичала баща си много силно до момента, в който той я е предал. И това предателство е било толкова голямо, толкова пълно и толкова травмиращо, че то едва не я е унищожило. Мъжът, когото тя е обичала, от когото се е възхищавала и на когото е вярвала повече от всички други, я предал и разбил сърцето й. — Той добави: — Това достатъчно конкретно ли е за вас?

След няколко секунди мълчание Синтия се наведе напред и попита:

— Как я е предал той?

Мур не отговори, а само ни погледна. Синтия попита:

— Изнасилил ли я е?

Мур поклати глава отрицателно.

— Тогава как?

Мур отвърна:

— Наистина няма значение точно какво е било. Единственото, което има значение, е, че предателството е било пълно и непростимо.

— Полковник — казах аз, — не ни разигравайте. Какво й е направил?

Мур изглеждаше малко стреснат, после се окопити и каза:

— Не зная.

Синтия изтъкна:

— Но знаете, че не е било изнасилване или кръвосмешение.

— Да, зная това, защото тя ми го каза. Когато обсъждахме случая, тя споменаваше събитието само като предателството.

— И така, — отбелязах аз саркастично, — би могло да бъде това, че е забравил да й купи подарък за рождения ден.

Полковник Мур изглеждаше раздразнен, което беше целта на сарказма ми. Той каза:

— Не, господин Бренер, обикновено не е нещо толкова дребно. Но вие, надявам се, можете да разберете, че когато безусловно обичате и вярвате на някого, и този човек преднамерено ви предаде по някакъв съществен въпрос — не от разсеяност или необмисленост, както вие предположихте, а с нещо, което дълбоко засяга личността ви, то тогава вие никога няма да можете да простите на този човек. — Той добави: — Класически пример е любещата съпруга, която идеализира съпруга си и после открива, че той има сериозна връзка с друга жена.

Синтия и аз си помислихме за това за момент и предполагам, че някои лични мисли минаха през умовете ни и никой не проговори.

Накрая Мур каза:

— Ето ви по-близък пример. Млада жена или момиче обича и боготвори баща си. После един ден го чува да говори със свой приятел или колега и бащата казва: „Джейн е много странно момиче, стои си вкъщи, върти се около мен прекалено много, мисли си за момчета, но никога няма да си има приятел, защото е много грозна и тромава. Бих желал да излиза от къщи от време на време, или да отиде да живее отделно.“ — Той ни погледна. — Това не би ли опустошило една млада жена, която идеализира баща си? Не би ли разбило сърцето й?

Няма съмнение по въпроса. То разби моето сърце само като го чух, а аз дори не съм чувствителен.

— Мислите ли, че е било нещо такова, полковник?

— Може би.

— Но не знаете какво е било. Защо не ви е казала?

— Често субектът не желае да дискутира това, защото ако каже на терапевта, би предизвикал преценка или присъда, а обикновено субектът не иска това. Той знае, че предателството може да не изглежда толкова значимо на един обективен слушател. Макар че понякога предателството е огромно спрямо които и да са традиционни представи — като например кръвосмешението. Не е било това, но вярвам, че е било ужасно по които и да са стандарти.

Кимнах като че ли разбирах всичко това и предполагам, че наистина го разбирах. Но въпросът си