Синтия мина покрай табела, на която беше написано „Само с пропуски“. Нямаше кабинка на военната полиция, но можех да видя патрулиращия джип на военната полиция пред нас.
Паркирахме пред дирекцията на школата по психооперации. На табелата пред сградата беше написано „Паркинг само за служители“ и видях един сив Форд Феърлейн, който явно принадлежеше на полковник Мур.
Влязохме в сградата, където един сержант седеше зад бюро в иначе празното фоайе. Той се изправи и каза:
— Какво желаете?
Показах му картата си за самоличност и му казах:
— Моля заведете ни в канцеларията на полковник Мур.
— Ще му позвъня, шефе — отвърна той, като използва това фамилиарно обръщение към подофицерите. Не ми харесва да ме наричат „шефе“ и му казах:
— Предполагам, че не ме чу добре, серж. Заведи ни в канцеларията му.
— Да, сър. Последвайте ме.
Тръгнахме по един дълъг коридор от бетонни стени, боядисани в някакво зелено подобно на тиня. Подът не беше покрит дори с плочки, просто излят бетон, боядисан в сиво. Здрави стоманени врати, всички отворени, бяха разположени на всеки три-четири метра и в малките канцеларии можех да видя лейтенанти и капитани, вероятно всички психолози, които се трудеха, седнали на сиви метални бюра. Казах на Синтия:
— Забрави за Ницше. Тук сме в света на Кафка.
Сержантът ме погледна, но не каза нищо, Попитах го:
— Откога е тук полковникът?
— Само от около десет минути.
— Сивият Форд Феърлейн отвън негов ли е?
— Да, сър. Това за убийството Камбъл ли е?
— Не е за глоба за паркиране.
— Да, сър.
— Къде е канцеларията на капитан Камбъл?
— Съседната вдясно от тази на полковник Мур. — Той добави: — Тя е празна.
Стигнахме до края на коридора, който свършваше до една затворена врата с табела „Полковник Мур“, Сержантът ни попита:
— Да съобщя ли за вас?
— Не. Това е всичко, сержант.
Той се поколеба и после каза:
— Аз…
— Да?
— Искрено се надявам да намерите този, който го е направил.
Той се обърна и тръгна обратно по дългия коридор.
Последната врата вдясно също беше затворена и на табелата пишеше „Капитан Камбъл“. Синтия отвори вратата и ние влязохме.
Канцеларията наистина беше празна, като се изключи букет цветя, който лежеше на пода. Нямаше бележка от кого е.
Излязохме от канцеларията и изминахме няколкото крачки до вратата на полковник Мур. Аз почуках и Мур извика:
— Влезте, влезте.
Синтия и аз влязохме. Полковник Мур се беше навел над бюрото си и не погледна. Канцеларията беше голяма, но също толкова сива като другите, покрай които бяхме минали. Край дясната стена имаше шкафове за документи, близо до лявата — малка маса за заседания, а в ъгъла имаше отворено стоманено шкафче, където полковник Мур беше закачил якето си. Един вентилатор, поставен на пода, раздвижваше въздуха в стаята и шумеше с листите, закачени за дървената стена. Зад бюрото на Мур се намираше най-висшият символ на държавнически пост, а именно машина за унищожаване на документи.
Полковник Мур вдигна поглед.
— Какво има…? О…
Той се огледа, като че ли се мъчеше да разбере как сме попаднали там.
— Съжаляваме, че идваме така, полковник, но бяхме наблизо. Може ли да седнем?
— Да, добре. — Той ни посочи двата стола срещу бюрото му. — Наистина бих бил благодарен, ако следващия път си уговорите час.
— Да, сър. Следващия път ще ви определим час във военната полиция.
— Просто ме уведомете.
Като много научни и академични работници, полковник Мур като че ли не усещаше тънкостите на организационния живот около себе си. Не мисля, че би разбрал, дори и да му бях казал: „Следващия път ще говорим в полицейския участък.“
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Ами, искам да ме убедите още веднъж, че сте си бил вкъщи през нощта на трагедията.
— Добре. Бях си вкъщи от около 19.00 часа до около 07.30 часа, когато тръгнах за работа.
Което беше около времето, когато Синтия и аз бяхме отишли във „Виктъри Гардънс“. Попитах го:
— Сам ли живеете?
— Да, сам.
— Може ли някой да потвърди, че сте си бил вкъщи?
— Не.
— Обадил сте се в главния щаб в 23.00 часа и сте говорили с капитан Камбъл. Така ли е?
— Да.
— Разговорът е бил относно работата ви?
— Точно така.
— Обадил сте й се отново около обяд у дома й и сте оставил съобщение на телефонния й секретар.
— Да.
— За какво й се обадихте?
— Просто за това, което казах в съобщението — военната полиция дойде и изцяло опразни кабинета й. Спорих с тях, защото в папките й имаше секретни материали, но те не искаха да слушат. — Добави: — Армията се управлява като полицейска държава. Разбирате ли, те дори не се нуждаеха от разрешително за обиск, за да направят това.
— Полковник, ако това беше главното управление на АйБиЕм, охраната би могла да направи същото по нареждане на някой висшестоящ служител в компанията. Всичко и всеки тук принадлежи на чичо Сам. Вие имате определени конституционни права при едно криминално разследване, но не ви съветвам да се възползвате от тях, освен ако още сега не ви поставя белезници и не ви закарам в затвора. Тогава всички, включително и аз, ще се погрижим за това вашите права да бъдат защитени. Така че настроен ли сте да ни сътрудничите тази сутрин, полковник?
— Не, но ще ви съдействам по принуда и против волята си.
— Добре.
Огледах отново канцеларията. Върху горната полица на отворения шкаф имаше комплект тоалетни принадлежности, от който, предполагам, беше взета четката за коса и аз се зачудих дали Мур беше забелязал липсата й.
Погледнах в контейнера на машината му за унищожаване на документи, но той беше празен, което беше добре. Мур не беше нито глупав, нито типичният благодушен разсеян професор, в действителност, както вече казах, той имаше някак си зловещ и коварен вид. Но същевременно в него имаше някаква арогантна небрежност, така че ако бях видял чук и колчета от палатка на бюрото му, нямаше да се изненадам кой знае колко много.
— Господин Бренер? Много съм зает тази сутрин.
— Добре. Вие казахте, че ще ни съдействате да проникнем в психиката на Ан Камбъл.
