Отвърнах:
— Моята леля, която е стара мома, би могла да прекара цяла седмица сама в къщата на Ан Камбъл и да не открие нещо, което не би одобрила, включително и музиката й. — Което беше вярно, защото леля Джийн, колкото и да обичаше да си пъха носа навсякъде, нямаше никакъв усет за пространство.
Полковник Фаулър се изправи и ние също се изправихме. Той ме информира:
— Тогава сте пропуснали нещо. Ан Камбъл документираше всичко. Нейната подготовка като психолог и без съмнение желанието й да сее поквара, я караха да не разчита на преходни спомени за това как се е търкаляла в сламата или в някой мотел, или в нечия канцелария в гарнизона. Потърсете по- внимателно.
— Да, сър. — Трябва да призная, че не ми беше приятно да слушам подобни забележки за Ан Камбъл от Кент и Фаулър. Очевидно за мен тя беше станала нещо повече от жертва на убийство. Вероятно щях да открия убиеца й, но някой трябваше да открие защо е правила това, което е правила, и някой трябваше да обясни това на хора като Кент и Фаулър и всички други. Животът на Ан Камбъл не се нуждаеше от извинение, от съжаление, той се нуждаеше от обяснение и може би от реабилитация.
Полковник Фаулър ни изпрати до предната врата, като вероятно съжаляваше, че преди беше на телефона, така че не успя да ни въведе без помощта на госпожа Фаулър. На врата ние се ръкувахме и аз му казах:
— Между другото, не можахме да намерим пръстена на капитан Камбъл от Уест Пойнт. Тя носеше ли го редовно?
Той помисли за момент и после отвърна:
— Никога не съм обръщал внимание.
— На пръста й имаше следа от слънцето там, където е бил.
— Тогава предполагам, че го е носила.
Казах му:
— Знаете ли, полковник, ако бях генерал, щях да искам вие да ми бъдете адютант.
— Ако вие бяхте генерал, господин Бренер, щеше да ви бъде
Зелената врата се затвори и ние тръгнахме надолу по алеята към улицата. Синтия каза:
— Постоянно стигаме до прага на голямата тайна, която са имали Ан и татенцето и после се блъскаме в стена.
— Вярно. — Въпреки обърканата метафора. — Но знаем, че има тайна, знаем също, че в приказките за въображаема несправедливост и ирационален гняв към баща й няма нищо вярно. Поне за мен.
Синтия отвори вратата:
— За мен също.
Пъхнах се на мястото до шофьора и казах:
— Жената на полковник Фаулър имаше онова особено изражение. Нали го знаеш изражението.
— Да зная го.
— А полковник Фаулър се нуждае от по-добър часовник.
— Наистина.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
— Закуска или школата по психооперации? — попита Синтия.
— Школата. Ще закусим с полковник Мур.
Пред всяка къща в Бетъни Хилс, близо до главния път, има еднакви бели табели с черни букви, закрепени за стълб. Около пет къщи след тази на полковник Фаулър видях табела, на която беше написано „Полковник и госпожа Кент“. Посочих я на Синтия и отбелязах:
— Чудя се къде ли ще живее Бил Кент следващия месец.
— Надявам се, че няма да е в Лийвънуърт, Канзас. Жал ми е за него.
— Хората сами си носят лошия късмет.
— Имай малко състрадание, Пол.
— Окей. Като се има предвид степента на поквара тук, ще има епидемия от внезапни оставки, пенсионирания и прехвърляния, а може би и няколко развода, но при добър късмет няма да има военен съд за действия несъвместими с поведението на офицера. — Добавих: — Ще имат нужда от цял блок с килии в Лийвънуърт за любовниците на Ан Камбъл. Можеш ли да си го представиш? Около две дузини бивши офицери, насядали в килиите си…
— Струва ми се, че се отклони от пътеката на състраданието.
— Вярно. Съжалявам.
Излязохме от Бетъни Хил и попаднахме в ранното утринно движение на полигона — военни коли, камиони за превозване на войници, училищни автобуси и товарни камиони, джипове и лични коли, както и маршируващи или бягащи в строй войници. Хиляди мъже и жени в движение, подобно, но и много различно от това в който и да е малък град в осем сутринта. Службата в американските гарнизони в мирно време е скучна, но по време на война едно място като Форт Хадли е за предпочитане пред фронтовата линия, макар и не много.
Синтия отбеляза:
— Някои хора имат проблеми с усета си за време. Аз за малко да се хвана на последователността на събитията, така както полковник Фаулър я представи, макар че по отношение на времето, явно нещо не се получаваше.
— Всъщност мисля, че се е обадил много по-рано.
— Но помисли си само какво казваш, Пол.
— Казвам, че е знаел, че тя е мъртва по-рано, но е трябвало да направи това телефонно обаждане, за да докаже, че е мислел, че тя е жива и е закъсняла за срещата си. Това, което не е знаел, е, че ние ще бъдем в къщата на мъртвата толкова рано.
— Това е едно от възможните обяснения, но откъде е знаел, че е била мъртва?
— Има само три начина: някой му е казал, намерил е тялото, или той я е убил.
Синтия отвърна:
— Той не я е убил.
Погледнах я.
— Ти май че го харесваш.
— Харесвам го. Но освен това той не е убиец.
— Всеки е убиец, Синтия.
— Не е вярно.
— Може би, но можеш да видиш мотива му.
— Да, мотивите му биха били да предпази морала и да се освободи от източник на поквара в гарнизона.
Кимнах.
— Подобен благороден мотив би могъл да тласне човек като Фаулър към убийство. Но той би могъл да има и по-личен мотив.
— Може би.
Синтия излезе на пътя, който водеше към школата по психооперации. Отбелязах:
— Ако не бяхме хванали полковник Мур за къдравата му коса, бих поставил полковник Фаулър по-нагоре в списъка, въз основа само на това телефонно обаждане, да не говорим за изражението на лицето на госпожа Фаулър.
— Може би. — Тя попита: — Докъде ще стигнем с Мур.
— До прага.
— Не мислиш ли, че е време да поговорим с него за космите, отпечатъците от пръстите и от гумите на колата му.
— Не е задължително. Здравата поработихме за тях и не е нужно да делим. Искам да си изкопае по- дълбока дупка със собствената си уста.
