Аз прелистих купчината телефонни обаждания. Синтия помълча за момент и после каза:
— Но той също е сгрешил, нали?
— Добре си го разбрала. И той го знае.
— И все пак, не трябва да му го пъхаш в лицето. Дори и да е само за това, че имаме нужда от него, макар и да е дискредитиран.
Вдигнах поглед от телефонните обаждания и казах:
— Не мога да изпитвам голямо състрадание към офицер, който е нарушил дълга си.
— Освен ако не се казва Ан Камбъл.
Реших да не реагирам на това.
— А какво ще кажеш за малко кафе и понички?
— Звучи добре.
Синтия натисна бутона на вътрешния телефон и нареди на специалист Бейкър да се яви.
Седнах и отворих медицинското досие на Ан Камбъл, което беше изключително тънко, като се имат предвид годините й в армията, което ме караше да мисля, че е ходила на цивилни лекари. Имаше обаче доклад от преглед при гинеколог, датиращ от приемния преглед за физическа годност при постъпването в Уест Пойнт и лекарят беше отбелязал: „H. imperforatus“. Показах го на Синтия и я попитах:
— Това не означава ли девствен химен?
— Да, неперфориран и без отвори. Но това не е абсолютно доказателство за девственост, макар че е много вероятно нищо голямо да не е проникнало дотам.
— Значи можем да изключим изнасилване от баща й, когато е била малко момиче.
— Да, вероятността е много малка, но не можем да изключим други форми на сексуално насилие. — Тя добави: — Но това, което полковник Мур каза, като че ли звучеше правдоподобно. Каквото и да й е направил баща й, той й го е направил през втората й година в Уест Пойнт, и аз се съмнявам, че би могъл да изнасили двадесет и една годишната си дъщеря в Уест Пойнт… но е интересно, че вероятно е била девствена, когато е отишла там. Има ли някакви други прегледи, от гинеколог там?
Проверих, но не видях никакви. Казах:
— Липсват, което е странно. Подозирам, че е използвала частни лекари винаги, когато е имала възможност.
— Сигурно. Не може да не отидеш на гинеколог толкова време. — Тя помисли малко и после каза: — Защо си мисля, че това, което се е случило с нея в Уест Пойнт, е от сексуален характер?
— Защото така се връзва. Нещо като око за око.
— Знаем, че е било свързано с баща й… може би той я е принудил да се подложи на някой старши офицер, или може би…
— Да. Приближаваме се. Но нека да почакаме, докато научим повече. — Подадох й медицинското досие на Синтия и й казах: — Прочети доклада на психиатъра в края на папката.
Специалист Бейкър влезе и аз я представих на Синтия, но те вече се познаваха. Попитах Бейкър:
— Вие какво мислите?
— Сър?
— Кой го е направил?
Тя сви рамене.
Синтия вдигна поглед от папката и попита Бейкър:
— Приятел или непознат?
Тя помисли малко и отвърна:
— Приятел. — Бейкър додаде: — Но тя имаше много.
— Наистина ли? — Попитах я: — Някой тук в сградата или от друго място искал ли ви е информация за случая?
— Да, сър.
— Кой?
— Ами, вчера целия ден и тази сутрин отговарям на телефонни обаждания за вас и всеки задава въпроси. Полковник Мур, шефът на жертвата, полковник Фаулър, взводният адютант, майор Бауз, командирът на ЦСО, шефът на полицията Ярдли от Мидлънд и още безброй души, включително репортери. Записах всички обаждания.
— И те всички бяха любопитни?
— Да, сър. Но аз просто им казах да говорят с някой от вас.
— Добре. Кажете ми, споменавал ли е някой тук в канцеларията на военната полиция нещо, което ние трябва да знаем?
Специалист Бейкър разбра въпроса, пребори се с него и накрая отвърна:
— Много неща се говорят тук, много слухове, клюки и неща, които може да са верни, или не.
— Да, аз сам се досетих за това, Бейкър. Това е поверителна информация и аз гарантирам не само вашата анонимност, но и прехвърлянето ви до всяко място в света, където искате да отидете. Хавай, Япония, Германия, Калифорния. Вие избирате. Окей?
— Да, сър…
— Кажете ми първо за полковник Кент. Какви са слуховете из канцелариите?
Тя се изкашля и каза:
— Ами… винаги е имало слухове, че полковник Кент и капитан Камбъл са се…
— Чукали. Ние знаем това. Какво друго?
— Ами… това е горе долу всичко.
— Откога сте тук?
— Само от няколко месеца.
— Мислите ли, че е бил влюбен в нея?
Тя сви рамене.
— Никой не е казвал това. Искам да кажа не може да се разбере, защото те се държаха съвсем хладно, когато са заедно. Но можеше някак си да се сетиш, че между тях има нещо.
— Тя идваше ли в канцеларията му?
— Понякога, обикновено през деня. Обикновено вечер той ходеше в нейната канцелария. Патрулите на военната полиция виждаха колата му, отправена към школата по психооперации, и се обаждаха по деветката — знаете до всички постове — и казваха нещо като:
Е, доволен бях, че я бях попитал. Имах и друг въпрос.
— Бейкър, капитан Камбъл е била дежурен по поделение през нощта, когато е била убита. Знаете ли това?
— Да.
— Полковник Кент имаше ли навика да работи до късно, когато капитан Камбъл е имала нощни дежурства?
— Ами… така съм чувала.
— Знаете ли дали полковник Кент е бил тук през нощта, когато тя е била убита?
— Бил е. Аз не бях тук, но се говори, че е излязъл от канцеларията си около 18.00 и се е върнал около 21.00, после е работил до полунощ и тогава е тръгнал. Дежурните казват, че служебната му кола е била забелязана да обикаля главния щаб, а после е заминал към Бетъни Хилс, където живее.
— Разбирам. А беше ли известно наоколо, че госпожа Кент отсъства от града?
— Да, сър, беше.
— Предполагам, че поне една патрулна кола на военната полиция обикаля Бетъни Хилс всяка
