Дъщерята на генерала

— Не ви вярвам, полковник. Мисля, че има връзка между генералския ултиматум и това, което се случи с нея, и вие знаете каква е тази връзка.

Полковник Мур се изправи:

— Няма да позволя да ме наричате лъжец.

Синтия също се изправи и те се загледаха злобно. Синтия каза:

— Ние вече знаем, че сте лъжец.

Това беше вярно. Ние знаехме, че Мур е бил на шести полигон с Ан Камбъл и мисля Мур сега разбра, че ние знаем. Как иначе би ни се разминала обида на полковник? Но ние вече бяхме направили половин стъпка през прага и това беше достатъчно. Аз също се изправих.

— Благодаря ви за отнетото време, полковник. Не си правете труда да се оплаквате на полковник Кент от нас. Едно оплакване е достатъчно за седмица време. — Добавих: — Ще поставя военен полицай пред вратата ви, сър, и ако се опитате да унищожите някакви документи или да изнесете нещо оттук, ще бъдете задържан и няма да ви бъде разрешено да напускате гарнизона.

Мъжът трепереше сега, но не знаех дали беше от страх или от гняв, а и не ме интересуваше. Той каза:

— Ще направя официално оплакване от вас двамата.

— Наистина не бих го правил, ако бях на ваше място. Ние сме последната ви надежда да избегнете бесилото, или разстрел ли е сега? Трябва да проверя. Те просто не екзекутират достатъчно хора, за да запомня как го правят. Но както и да е, не ме изкарвайте извън нерви. Знаете за какво говоря. Приятен ден, полковник.

И ние го оставихме да стои там и да разсъждава върху своите възможности, които съвсем определено не включваха моето изкарване извън нерви.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Синтия паркира на паркинга при сградата на военната полиция на няколко метра от моя Шевролет. Като тръгнахме към сградата, ние забелязахме три коли от пресата и група хора отвън, които явно бяха журналисти. Те ни видяха, че идваме и ние вероятно изглеждахме така, както някой е описал следователите, защото се отправиха към нас като ято скакалци. Както казах, Хадли е открит гарнизон и не можеш да забраниш на данъкоплатците да идват тук, а и обикновено не е необходимо, но сега не го исках.

Първият репортер, който ни стигна, добре облечен млад мъж с фризирана коса, имаше микрофон, а по- мърлявите около него бяха с моливи и бележници. Усещах, че към нас се насочваха камери. Фризираният ме попита:

— Вие подофицер Бренер ли сте? — и после пъхна микрофона под носа ми.

— Не, сър — отвърнах аз. — Аз обслужвам автомата за кока кола.

Продължихме да вървим, но този голям облак ни погълна по пътя към входната врата.

Една репортерка попита Синтия:

— Вие подофицер Сънхил ли сте?

— Не, госпожо, аз съм с човека за кока-кола.

Но те явно не се вързаха и от този облак се заизсипаха въпроси, докато най-после не стигнахме стълбите на сградата, където двама огромни военни полицаи стояха на пост, въоръжени с карабини М–16. Изкачих се по стълбите, обърнах се към тълпата, която не можеше да отиде по-нататък и казах:

— Добро утро.

Тълпата журналисти утихна и сега видях три телевизионни камери и около дузина фотографи, които щракаха с фотоапаратите си.

— Разследването на причините за смъртта на капитан Ан Камбъл продължава. Имаме някои улики, но нямаме заподозрени. Обаче всички налични ресурси на Форт Хадли, на военния Централен следствен отдел и местната цивилна полиция са мобилизирани и ние работим по случая в близко сътрудничество. Ще насрочим пресконференция в най-близко време. — Дрън-дрън.

Бум! Избухна истинска буря от въпроси и аз можах да чуя някои от тях: „Не е ли била изнасилена, също така?“, „Била ли е намерена вързана и гола?“, „Била ли е удушена?“, „Кой мислите го е направил?“, „Не е ли това второто изнасилване тук в рамките на една седмица?“ И интересно: „Разпитахте ли приятеля й, сина на шефа на полицията?“ и така нататък.

Аз отвърнах:

— На всички ваши въпроси ще бъде отговорено на пресконференцията.

Синтия и аз влязохме в сградата, където се сблъскахме с полковник Кент, който изглеждаше нещастен и обезпокоен. Той каза:

— Не мога да ги накарам да се махнат оттук.

— Не, не можеш. Ето какво най-обичам в тая страна.

— Позволено им е да влизат само в централната част на гарнизона, но това включва и Боумънт, така че трябваше да сложа дузина военни полицаи там. Не могат да отидат до полигоните или до Джордън Фийлд, — сложил съм военна полиция по пътя. Но те си пъхат носовете из цялото място.

— Може би ще имат по-добър късмет от нас.

— Не ми харесва. — Той ме попита: — Нещо ново?

— Говорихме с полковник Фаулър и с полковник Мур. Искам да изпратиш двама военни полицаи пред канцеларията на Мур, веднага, за да го пазят. Той няма право да използва машината си за унищожаване на документи и да изнася нищо от канцеларията си.

— Добре. Ще се погрижа за това. — Той попита: — Ще арестувате ли Мур?

Отвърнах:

— Все още се опитваме да направим психологическа аутопсия на мъртвата с негова помощ.

— Кого го интересува?

— Ами — отвърнах аз, — госпожа Сънхил и мен.

— Защо? Какво общо има това с полковник Мур?

— Ами колкото повече неща научавам, толкова по-малко мотиви мога да намеря за полковник Мур да убие подчинената си. От друга страна, виждам, че други хора биха могли да имат сериозни мотиви.

Кент изглеждаше много ядосан и каза:

— Пол, до известна степен разбирам какво правиш, а също и другите биха разбрали, но ти мина този етап и ако не арестуваш Мур сега, и ако се окаже, че той е убиецът и ФБР го арестува, ще изглеждаш наистина глупаво.

— Зная това, Бил. Но ако го арестувам и той не е убиецът, ще изглеждам по-зле от глупаво.

— Покажи малко кураж.

— Разкарай се.

— Говориш с твой старши офицер.

— Разкарайте се, сър.

Обърнах се и тръгнах по коридора към нашата канцелария. Синтия ме последва, но Кент си остана там.

В нашата канцелария бяхме посрещнати от камара бели листи с телефонни обаждания, куп доклади от техническите лаборатории и от съдебния лекар и други листи хартия, които бяха справки от типа „прочети и парафирай“, половината от които не ме засягаха. Армията може да забута някъде заповедта за заплатата ти, да изпрати мебелите ти в Аляска, а семейството ти в Япония и да загуби данните за отпуската, която ти се полага, но ако се явиш някъде за временно назначение, ти веднага попадаш в списък за най-идиотски справки, дори и да работиш под чуждо име във взета назаем канцелария.

Синтия отбеляза:

— Това не беше хубаво.

— Имаш предвид това, че ми каза да покажа малко кураж? Не, не беше.

— Е, това също не беше хубаво. Но аз имам предвид това, че му каза цитирам, разкарай се, край на цитата.

— Няма нищо.