— Не е ли могъл да издържи повече от двадесет минути?
Синтия отбеляза:
— Знаеш ли, Пол, от опита си в случаи на изнасилвания съм разбрала, че някои мъже трудно контролират инстинктите си. Но вие би трябвало да мислите с голямата си глава, а не с малката.
— В случая със Сам Дейвис не трябва да обвиняваш жертвата.
— Прав си, но според мен тя също е била жертва. Тук не става въпрос за секс.
— Не, наистина. Тук става въпрос за операция „Троянски кон“. — Помислих за момент и после казах: — Е, можем да приемем, че Бърт Ярдли знае къде се намира стаята за развлечения в мазето.
— Вероятно — съгласи се Синтия. — Но се съмнявам, че е водила Уес Ярдли там долу.
— Това е вярно. Той е бил любимият. Не е имал никаква истинска власт във или извън гарнизона, не е бил женен, така че не е можел да бъде излаган на риск или шантажиран. Но се чудя дали Уес е знаел, че баща му е бъркал в същото гърне с мед.
— Ама че начин на изразяване имаш, Пол.
Специалист Бейкър влезе и ни съобщи:
— Шефът на полицията Ярдли и полицай Ярдли са тук, за да се срещнат с вас.
Отвърнах:
— Ще ви кажа кога ще ги приема.
— Да, сър.
— Някой от ЦСО в Джордън Фийлд ще дойде скоро с един плик. Донесете го веднага щом пристигне.
— Да, сър.
Тя излезе. Казах на Синтия:
— В някой момент ще трябва да разделим Уес и Бърт.
— Правилно.
Изправих се.
— Трябва да видя едно приятелче в предварителния арест.
Излязох от канцеларията и тръгнах по лабиринт от пресичащи се коридори в посока към килиите за задържани. Намерих Далбърт Елкинс в същата ъглова килия, в която го бях вкарал. Той лежеше на нара и четеше списание за лов и риболов. Не му бяха дали униформа и той все още беше по шорти, фланелка и сандали.
— Здравей, Далбърт.
Той погледна нагоре, после седна и каза:
— О… здравей…
— Добре ли се отнасят с теб?
— Да.
— Искаш да кажеш да, сър, нали?
— Да, сър.
— Написа ли хубави самопризнания?
Той кимна. Сега изглеждаше по-малко изплашен и по-сърдит. Моята практика, която се споделя от повечето следователи в ЦСО, е да посещавам хората, които съм вкарал в затвора. Проверявам дали някой от военната полиция или от пазачите на затвора не ги малтретира, което за съжаление се случва от време на време във военните затвори. Проверявам дали семействата им са наред, дали имат пари за това-онова, дали имат материали за писане и марки и ги изслушвам съчувствено. Попитах Елкинс за всички тия неща и той ме увери, че не се отнасят лошо с него и че има всичко, от което се нуждае. Попитах го:
— Тук ли искаш да останеш, или искаш да отидеш в затвора?
— Тук.
— В затвора можеш да играеш бейзбол.
— Тук.
— Сътрудничиш ли на хората от ЦСО?
— Да, сър.
— Искаш ли адвокат?
— Ами…
— Имаш право да бъдеш представен от защитник. Имаш право на служебен защитник, който е безплатен, а можеш да си наемеш и цивилен адвокат.
— Ами… вие какво мислите?
— Мисля, че ако си вземеш адвокат, ще ме ядосаш.
— Да, сър.
— Чувстваш ли, че си най-тъпият, най-жалкият идиот, който някога се е раждал?
— Да, сър.
— Ще се оправиш.
— Да, сър.
— Моето име е старши подофицер Бренер, между другото. Просто се майтапех с това за сержант Уайт. Ако се нуждаеш от нещо, или семейството ти иска да се свърже с някого, питай за Бренер. Ако някой ти прави някакви мръсотии, кажи му, че си под защитата на Бренер. Ясно?
— Да, сър… благодаря.
— Аз няма да съм още дълго тук, но ще ти намеря друг човек от ЦСО, който да те наблюдава. Ще се опитам да те изкарам от затвора и да те затворя в казармите, но ти казвам, Далбърт, ако избягаш, ще дойда, ще те намеря и ще те убия. Разбрано?
— Да, сър. Ако ме изкарате оттук, няма да мърдам. Обещавам.
— А, ако мръднеш, ще те убия. Обещавам.
— Да, сър.
Върнах се в канцеларията, където Синтия четеше личното досие на Ан Камбъл. Обадих се в местния ЦСО и се свързах с капитан Андерс. Обсъдихме Далбърт Елкинс и аз препоръчах затваряне в казармите. Андерс се колебаеше, но се съгласи да го направи, ако аз подпиша препоръката за освобождаване. Казах, че ще го направя и поисках да говоря с майор Бауз. Докато чаках, си мислех: „Защо си търся белята с хора, които вкарвам в затвора?“ Трябва да си намеря нова работа, нещо не толкова вълнуващо.
Докато издрасках препоръката за освобождаване от ареста, майор Бауз дойде на телефона:
— Бауз говори.
— Добро утро, майоре.
— Какво има, Бренер?
Никога не съм работил, нито съм се срещал с този човек и не знаех нищо за него с изключение на това, че командваше ЦСО във Форт Хадли и че е доста пикантна точка в дневника на Ан Камбъл.
— Бренер?
— Да, сър. Просто исках да си сверим базите.
— Това не е игра на бейзбол. Какво мога да направя за вас?
— Предполагам, че сте раздразнен, защото поисках да стоите настрана от този случай.
— Правилно предполагате, господине.
— Да, сър. Всъщност полковник Кент реши да използва външен следовател. — И вероятно съжаляваше за това.
— Полковник Кент няма право да взима подобни решения. А вие трябваше да ми се обадите от учтивост.
— Да, сър. Бях зает. А и телефонът работи и в двете посоки.
— Внимавайте, Бренер.
— Как е госпожа Бауз?
— Какво?
— Женен ли сте, майоре?
Мълчание последвано от:
— Що за въпрос е това?
— Това е официален въпрос, свързан с разследване на убийство. Ето какъв въпрос е това. Моля
