Карах към главния гарнизон. Когато се приближих към сградата на военната полиция, забелязах, че тия от пресата все още бяха там. Спрях на пътя точно срещу главния вход и Синтия и аз излязохме и се качихме по стъпалата. Влязохме в сградата и отидохме направо в канцеларията на Кент. Секретарката му каза, че има съвещание.
— С полковник Мур ли?
— Да, сър.
Отворих вратата и там, в канцеларията на Кент, бяха полковник Мур, Кент и още един мъж в униформа, капитан. Кент се усмихна:
— Е, струва ми се, че съм доволен да ви видя.
Третият мъж се изправи и по знаците му видях, че е офицер от военната прокуратурата — адвокат. Мъжът, чието име беше Колинс, ме попита:
— Вие подофицер Бренер ли сте?
— Аз ще задавам въпросите, капитане.
— Предполагам, че сте — каза той. — Полковник Мур помоли да бъде представян от защитник, така че всичко, което имате да му кажете…
— Ще го кажа на него.
Мур все още седеше пред бюрото на Кент и демонстративно не ме гледаше. Казах му:
— Арестувам ви. Елате с мен.
Капитан Колинс направи знак на клиента си да остане седнал и ми каза:
— Какво е обвинението?
— Поведение, неподобаващо на офицер и джентълмен.
— О, наистина, господин Бренер, това е глупаво, общо…
— Плюс член 134, безредици и неизпълнения на задължения и така нататък. Плюс укривателство, заговор и даване на лъжливи показания. Плюс, капитане, вие сте на границата на член 98, неподчинение на процедурните правила.
— Как смеете?
Попитах Кент:
— Имаш ли под ръка два чифта белезници?
Полковник Кент изглеждаше разтревожен.
— Пол, тук има някои въпроси, свързани със закона и фактите. Ти не можеш да арестуваш — всъщност можеш, но аз съм по средата на разговор със заподозрян и неговия адвокат…
— Полковник Мур не е заподозрян в убийството, така че няма никаква нужда от разговор, а ако има, аз ще проведа разговора, а не вие, полковник.
— По дяволите, Бренер, вече мина всички граници.
— Полковник, извеждам арестанта си оттук. — Обърнах се към Мур: — Станете.
Той стана, без дори да погледне адвоката си.
— Елата с мен.
Синтия и аз излязохме от канцеларията на Кент с бедния Мур зад нас. Придружихме го по коридорите към килиите за задържани. Повечето килии бяха празни и аз намерих една отворена врата точно до Далбърт Елкинс. Бутнах Мур леко в килията и блъснах вратата след него.
Далбърт Елкинс погледна към Мур, после към мен и каза с изненадан глас:
— Хей, шефе, та това е цял полковник.
Не обърнах внимание на Елкинс и казах на Мур:
— Обвинен сте в това, което казах преди. Имате право да не отговаряте, имате право на защитник по ваш избор.
Мур проговори за първи път, за да ми напомни:
— Аз имам защитник. Вие току-що го заплашихте с арест.
— Точно така. И всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас пред военния съд.
— Не зная кой го е направил.
— Казал ли съм, че знаете?
— Не… но…
Далбърт Елкинс следеше всичко това внимателно. Той каза на Мур през решетките:
— Полковник, не трябва да си вземате адвокат. Това го вбесява.
Мур хвърли един поглед на Елкинс и после отново съсредоточи вниманието си към мен.
— Полковник Кент ме информира, че нямам право да напускам гарнизона, така че нямах друг избор освен да си потърся защитник.
— Е, сега сте по-зле, сега сте затворен.
Далбърт каза:
— Мен ще ме пускат. Ще мога да се движа из поделението. Благодаря, шефе.
Не обърнах внимание на Елкинс и казах на Мур:
— Имам много сериозни доказателства, които ви поставят на местопрестъплението, полковник. Има достатъчно обвинения срещу вас, за да ви вкарам в затвора за десет или двадесет години.
Мур се олюля назад, като че го бях ударил и се отпусна тежко на нара.
— Не… не съм направил нищо лошо. Направих само това, което тя ме помоли.
—
— Не!
— Знаел сте дяволски добре какво й е направил баща й в Уест Пойнт.
— Научих го само преди около седмица — когато й постави ултиматума.
Елкинс погледна към Синтия и я попита:
— Какво ти е направил той?
Сопнах се на Елкинс:
— Млъквай.
— Да, сър.
Казах на Мур:
— Искам да напуснете тази армия. Може да ви оставя да си подадете оставката за доброто на армията. Това ще зависи от помощта, която ще ми окажете.
— Желая да помогна…
— Не ме интересува искате или не, полковник. Ще ми сътрудничите. Ще освободите защитника си.
Елкинс започна да подкрепя това, но си помисли и реши, че е по-добре да си седне на нара. Мур кимна.
— С какво бяхте облечен на полигона?
— С униформата си. Решихме, че така ще бъде най-добре, в случай, че попаднем на военна полиция…
— С тези обувки ли?
— Да.
— Събуйте ги.
Той се поколеба и после ги събу.
— Дайте ми ги.
Той ми ги подаде през решетките.
— Ще се видим по-късно, полковник. — После се обърнах към Елкинс: — Как е зверчето ми?
Той се изправи.
— Добре, сър. Утре ме пускат.
— Добре. Ако избягаш, ще умреш.
— Да, сър.
Тръгнах и Синтия ме последва. Тя ме попита:
— Кой беше другият?
— Мое приятелче. Причината да съм тук в Хадли.
Обясних й накратко и после отидохме в канцеларията на сержанта, който беше дежурен. Показах си документите и му казах:
