Дъщерята на генерала

сравнение със срама смъртта е нищо“. Или пък го наречи позор, или пък го постави във военна ситуация. Това би могло да се отнася до Ан Камбъл, генерал Камбъл и до още доста мъже, които са желали или те, или Ан Камбъл да бъде мъртва. Ето защо мисля, че е бил някой, когото тя е познавала, някой, който е чувствал, че убийството е начин да се сложи край на срама и позора както на жертвата, така и на убиеца. Кент като полицай и като офицер може много добре да се включи в тази теория.

Кимнах отново. Бях си мислил нещо подобно, макар и от по-различна гледна точка. Интересното нещо, обаче беше, че и двамата бяхме изградили психолигически профил на убиеца, в който Кент се вместваше много добре. Но пък нямаше нищо по-добро от един поглед в миналото.

— Кент — казах аз. — Кент.

— За вълка говорим и…

Полковник Кент влезе и няколко глави се обърнаха. Командирът на полицията във всеки гарнизон обикновено предизвиква обръщания на глави и странични погледи. Но сега в Хадли, с това сензационно убийство, което все още беше най-горещата новина, Кент беше героят на деня. Той ни видя и се приближи.

Синтия и аз се изправихме, както беше прието. Когато сме насаме, не му цепя басма, но пред хората му оказвах уважението, което се предполагаше, че той заслужава.

Той седна и ние също седнахме. Една сервитьорка дойде и Кент поръча напитки за нас и джин и тоник за себе си.

— Аз черпя — каза той.

Поговорихме известно време, изразявайки съгласието си за напрежението, което всички изпитват, и как всички са се изнервили, за безсънните нощи, горещите дни и всякакви такива глупости. Кент беше професионалист и нашата небрежност и бъбривост със сигурност го накараха да надуши нещо нередно, а може би се е почувствал като плъх, когото се опитват да натикат в ъгъла.

Той ни каза:

— Ще останете ли след погребението, за да инструктирате хората от ФБР?

— Предполагам, че това се очаква от нас — отвърнах аз. — Но ми се иска до утре вечер да съм си тръгнал.

Той кимна и после ни се усмихна.

— Вие двамата разбирате ли се добре? Или това е насочващ въпрос?

Синтия отвърна на усмивката му.

— Ние подновяваме приятелството си.

— Добре. Къде се запознахте?

— В Брюксел.

— Чудесен град.

И така нататък. Но от време на време той небрежно питаше нещо като:

— И така, Мур със сигурност не е убиецът?

— Нищо не е сигурно — отвърна Синтия, — но ние мислим така.

Тя добави:

— Страшно е колко близо бяхме до това да обвиним невинен човек.

— Ако е невинен. Казвате, че той я е вързал и я е оставил?

— Да — отвърнах аз. — Не можем да разкрием защо, но го знаем.

— Тогава той е съучастник в убийство.

— Не от правна гледна точка — казах аз. — Било е нещо съвсем различно.

— Странно. Успя ли вашата специалистка по компютри да намери това, което й трябваше?

— Мисля, че успя. За нещастие на някои хора, Ан Камбъл е оставила нещо като сексуален дневник в компютъра си.

— О, господи… аз там ли съм?

— Струва ми се да, Бил. — Добавих: — С още около тридесет офицери.

— Господи… знаех, че имаше много… но не, че са били чак толкова… Господи, чувствам се като глупак. Ей, не можем ли да го засекретим?

Усмихнах се.

— Искаш да кажеш строго секретно? Дай препоръка, че се застрашава националната сигурност и ще видя какво мога да направя. А междувременно решението е в ръцете на главния военен прокурор или на министъра на правосъдието, или и на двамата. Мисля, че компанията е достатъчно голяма, за да не се тревожиш, че ще се набиеш на очи.

— Да, но аз съм полицай.

— В дневника има хора, които имат по-голяма власт и влияние от теб.

— Това е добре. Ами Фаулър?

— Не мога да кажа. А знаеше ли, че Бърт Ярдли също е бъркал в меда?

— Не се ли шегуваш…? Господи…

— Както виждаш между теб и Бърт е имало повече общи неща, Отколкото си осъзнавал. — Съвсем сериозно, Бил. — Познаваш ли го добре?

— Само служебно. Посещаваме месечните сбирки на Г–5.

Това е цивилна организация, и ако се бях сетил, щях да разбера, че те са били заедно достатъчно често — шеф на цивилна и шеф на военна полиция, първо ченге и първо ченге, за да могат да се споразумеят как да се прикриват един друг.

Кент попита:

— Някой от вас ходили вече в църквата?

— Не — отвърна Синтия. — Мисля, че ще почакаме до утрешната служба. Ще ходите ли в църквата тази вечер?

Той погледна часовника си.

— Да, разбира се. Аз бях любовник.

Аз попитах:

— Колко е голяма тази църква?

И двамата се позасмяхме, но забележката наистина беше много груба и Синтия ми хвърли един злобен поглед. Попитах го:

— Госпожа Кент все още ли е в Охайо?

— Да.

— Докога?

— О… още няколко дни.

— Пътят е доста дълъг, ако се пътува с кола. Или тя е летяла?

Той ме погледна и после отвърна:

— Летя. — Усмихна се принудено. — На метлата си.

Върнах му фалшивата усмивка и казах:

— Може ли да попитам дали заминаването й е свързано с някои неприятни слухове за теб и капитан Камбъл?

— Ами… имаше нещо такова, струва ми се. Опитваме се да си оправим отношенията. Но в действителност тя не знае. Тя просто предполага. Не си женен, но може би разбираш.

— Бил съм женен. Синтия е женена.

Той я погледна.

— Така ли? За военен?

— Да. Той е в Бенинг.

— Труден живот.

И така нататък. Истинско удоволствие. Двама подофицери от ЦСО и един старши офицер, командир на военната полиция, си пият и говорят за живота, любовта, работата, от време на време намесват въпроса за убийства. Това е интересен метод за водене на разпит и е доста ефективен в подходяща ситуация, като тази например. Всъщност аз го наричам сандвич на смъртта — малко хляб, месо, салата, кръв, сирене, домат, кръв и така нататък.