Но Бил Кент не беше един обикновен заподозрян и аз имах смътното усещане, че той разбираше каква е цялата работа, и че знае, че ние знаем, че той знае и така нататък. Така че заприлича на някакъв танц, игра на думи, и в един момент очите ни се срещнаха и тогава той разбра със сигурност и аз разбрах със сигурност.
В момента, в който някой разбере, че си по петите му, всички започват да се чувстват неловко за всички, заподозреният изпада в пресилено безгрижие и се опитва да покаже колко е спокоен. Понякога, обаче, се задейства някаква извратена или обратна логика, и заподозреният става по-смел. Кент наистина ни каза:
— Радвам се, че ви накарах да поемете този случай. Бях почти сигурен, че Бауз е имал връзка с нея, но не исках да го кажа, в случай, че не е вярно. А и той няма специалисти по убийства в екипа си тук и те без друго щяха да изпратят някой като вас от Фолс Чърч. Или пък веднага щяха да извикат ФБР. Така че бях доволен, че вие сте тук. — Той ме погледна и каза: — Работили сме заедно и преди и знаех, че ще си подходящ за този случай. Имаш време само до утре по обяд, нали? Но знаеш ли какво? Мисля, че ще го приключиш преди обяд.
И така ние седяхме там в продължение на минута, играехме си с бъркалките за коктейли и салфетките. Синтия и аз се чудехме дали на масата седи убиец, а Кент разсъждаваше върху края на кариерата си и може би се бореше с мисълта да ни каже нещо, което да ни разкара оттук преди утре по обяд.
Понякога хората се нуждаят от окуражаване, така че му казах с тон, който той щеше да разбере:
— Бил, искаш ли да се поразходиш? Или пък да се върнем в канцеларията ти? Можем да поговорим.
Той поклати глава.
— Трябва да тръгвам. — Изправи се. — Е… надявам се тия касапи в моргата да са оставили достатъчно от нея, за отворен ковчег. Иска ми се да я видя отново… Нямам снимка… — Той се усмихна насила. — Не остават много сувенири от една извънбрачна връзка.
Всъщност имаше цяла стая. Синтия и аз също се изправихме и аз казах:
— Вземи си един от ония плакати преди всички да се е сетили за същото. Ще станат колекционерска ценност.
— Да.
— Благодаря за питиетата — казах аз.
Той се обърна и тръгна.
Ние седнахме. Синтия го наблюдаваше как излиза и после каза, като че ли на себе си:
— Може да е разстроен от края на кариерата си, от предстоящия позор, от разстроения си брак и от смъртта на някого, когото е обичал. Може би ние виждахме точно това. Или пък… е той.
Кимнах.
— Трудно е да се прецени поведението му, като се има предвид какво преживява. И все пак има нещо в очите на човек… те говорят на свой език от сърцето и душата. Те говорят за любов, мъка, омраза, невинност и вина. Те говорят истината, дори когато човекът лъже.
Синтия кимна.
— Да, те никога не лъжат.
И двамата седяхме мълчаливо известно време, после Синтия попита:
— И така?
Погледнах я и тя отвърна на погледа ми, нещо като експеримент, и двамата се съгласихме, без да проговорим, че Бил Кент е нашият човек.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Прескочихме вечерята и потеглихме по Райфъл Рейндж Роуд към Джордън Фийлд. Както Кент беше посочил по-рано, на пътя имаше пропускателен пункт на военната полиция и ние трябваше да спрем, за да проверят документите ни. Когато се приближихме до портала на Джордън Фийлд проверяваха ни отново и после още веднъж при вратата на трети хангар. Армията обича репортерите да са в залите за пресконференции, където според нея им е мястото. Репортерите обичат да обикалят. Тези различия в мненията продължават от няколкостотин години. Армията изтъква съображения за сигурност, пресата търси опора в своите традиционни и законни привилегии. През последните десетилетия армията взе връх над пресата, след като научи поне един урок във Виетнам.
Моят личен опит с пресата започна във Виетнам, когато един репортер ми пъхна микрофон под носа, докато и двамата бяхме приковани под картечен обстрел. Камерата се въртеше, а репортерът ме попита:
— Какво става?
Помислих си, че нещата говорят сами за себе си, но тъй като бях млад и глупав, отвърнах:
— Обстрелва ни вражеска картечница.
Оня попита:
— Какво ще правите сега?
Аз му казах:
— Ще оставя вас и оператора тук.
И аз се оттеглих набързо, като се надявах, че вражеският стрелец ще съсредоточи вниманието си върху господина от пресата. Някъде в някои архиви този филм стоеше, съхранен за поколенията. Повече не видях тези репортери.
Хангарът беше почти изоставен, тъй като повечето хора от лабораторията се бяха върнали във Форт Гилем, или бяха отишли да изпълняват други задачи, с друго оборудване. Но пет-шест човека бяха останали, за да напишат докладите и да довършат някои тестове.
Домът на Ан Камбъл беше все още тук, както и джипът и БМВ-то, но канцеларията й я нямаше. Грейс Диксън, обаче, седеше на едно бюро и се прозяваше пред един компютър АйБиЕм.
Тя погледна към нас, докато се приближавахме и каза:
— Получих друг компютър. Разпределям файловете, чета писмата и дневника, но не разпечатвам нищо, както нареди. Получи ли ония неща за Ярдли, които ти изпратих?
— Да — отвърнах аз. — Благодаря.
Грейс каза:
— Това тук е направо порно. Харесва ми.
— Вземи си един студен душ довечера, Грейс.
Тя се засмя и завъртя широкия си задник на мястото си.
— Не мърдам от стола.
Синтия попита:
— Къде ще пренощуваш?
— В хотела за офицери в гарнизона. Ще спя с дискетата. Никакви мъже. Обещавам. — Тя добави: — Военният свещеник също е в дневника. Нищо ли не е свято?
Искаше ми се да отбележа, че да спиш с богиня само по себе си е тайнство, но реших, че нито една от жените нямаше да го оцени. Попитах Грейс:
— Можеш ли да разпечаташ всичко, което се отнася до полковник Уилям Кент.
— Разбира се. Срещнах го тук. Мога да потърся. Каква е длъжността му или поста му в случай, че е споменат с тях.
— Той е шеф на военната полиция. На приятелите е известен като Бил.
— Да. Виждала съм го тук. Искате разпечатки на всички случаи, в които се среща името му, нали?
— Точно така. Освен това ФБР може да дойде тук тази нощ или рано сутринта. Военният полицай отвън няма да ги спре. Но ако видиш някой от тях да минава през хангара, просто изваждаш дискетата и се правиш, че пишеш доклад. Ясно ли е?
— Разбира се. Но какво ще стане, ако имат нареждане за обиск, или съдебно решение, или нещо друго?
По-лесно се работи с военни, защото те просто изпълняват заповедите. Цивилните искат разяснения и задават прекалено много въпроси. Отвърнах й:
— Грейс, ти просто пишеш доклади. Пъхни дискетата някъде в себе си и ако искат да погледнат под
