хубави отпечатъка, ние не можем да кажем със сигурност кой върху кой е бил поставен.
— Но ти си отбелязал този на Сент Джон върху този на Кент.
— Е, това е субективно решение от страна на лаборанта. Може да е грешка. Вероятно е било, като си помисля сега. Сент Джон е бил там пръв, така че той не може да е стъпил върху отпечатъците на Кент… но ти казваш, че мислиш, че Кент е бил там преди Сент Джон да намери тялото.
— Аз го казвам — отвърнах аз, — но ти няма да го кажеш на никого.
— Аз давам информация само на вас двамата и пред военния съд.
— Правилно.
Синтия каза на Кал:
— Хайде да видим гипсовите отливки от това място.
— Добре.
Кал провери в някакви напечатани листи на дъската за обяви и сравни нещо с нещо, после ни поведе към един далечен ъгъл на хангара, където върху пода имаше стотина гипсови отливки от стъпки, като че ли оставени от жителите на Помпей когато са напускали града.
Отливките бяха номерирани с черен молив и той откри тази, която ни трябваше, повдигна я и я занесе на една маса. На масата беше закрепена флуоресцентна лампа и аз я включих.
Ние всички се загледахме в отливката в продължение на няколко секунди и после Кал каза:
— Ето този отпечатък е на Сент Джон на път към тялото. Този малък знак на ръба е посоката на тялото. Също в посока към тялото е и този отпечатък, който е на полковник Кент.
Погледнах към двата отпечатъка. Те бяха един до друг, като лявата страна на левия ботуш на Кент застъпваше дясната страна на десния ботуш на Сент Джон — или пък този на Сент Джон застъпваше този на Кент. Това беше въпросът. Аз не казах нищо, Синтия също. Накрая Кал каза:
— Ами… ако вие… виждате ли тази неравност тук? Това е парчето дъвка на ботуша на Сент Джон, но то не е било докоснато от ботуша на Кент, нито обратно. Виждате имаме два военни ботуша от един и същ вид, с еднакъв рисунък и следите са били оставени в промеждутък от няколко часа… и имаме пресичане и наслагване на рисунъка на подметките…
— Трябва ли ти шапка на ловец на елени за това?
— Какво?
— Защо някой е означил с по-късата карфица отпечатъците на Кент на схемата?
— Ами аз не съм специалист по този въпрос.
— Къде е специалистът?
— Замина. Но нека да пробвам.
Той промени положението на светлината, после я изгаси и огледа отливката на неясното осветление на хангара, после взе едно фенерче и пробва различни ъгли и разстояния. Синтия и аз също гледахме, тъй като това не беше толкова въпрос на някаква точна наука, колкото на здрав разум. Наистина беше почти невъзможно да се каже със сигурност кой отпечатък беше направен пръв.
Синтия прокара пръста си по местата, където двата отпечатъка се пресичаха. Когато подметката е гладка, лесно може да се каже кой е по-дълбок, но дори и това не е доказателство, че по-дълбоката следа е направена първа, като се има предвид, че хората вървят по различен начин и тежат различно. Но обикновено по-дълбокият отпечатък е пръв, защото той притиска пръстта или снега, или калта и следващият отпечатък се направи върху по-сбита почва и не потъва толкова дълбоко, освен ако човекът не е истински дебелак.
Синтия каза:
— Отпечатъкът на Сент Джон е с около милиметър по-висок от този на Кент.
Кал каза:
— Виждал съм Кент, тежи около деветдесет килограма. Какво ще кажеш за Сент Джон?
Аз отвърнах:
— Горе-долу толкова.
— Ами — каза Сайвър, — наистина зависи от това колко тежко са стъпвали. Като се сравни с другите отпечатъци на схемата и като се имат предвид плоските отпечатъци и от двата ботуша, може да се заключи, че никой от тях не е бягал. Всъщност бих предположил, че и двамата са вървели бавно. Така че, ако отпечатъкът на Кент е с милиметър по-дълбок, би могло да се заключи, че този отпечатък е направен пръв и че Сент Джон е стъпил върху стъпката на Кент по-късно. Но това е само предположение. — Той добави: — Не бих пратил никого на бесилката въз основа на това.
— Но пък можем добре да го изплашим…
— Правилно.
— Можеш ли да повикаш специалиста по отпечатъци тук тази вечер?
Кал поклати глава.
— Той изпълнява задача във военната база в Оуклънд. Мога да поискам да изпратят някой друг с хеликоптер.
— Искам същият човек. Прати тази отливка със самолет в Оуклънд и го накарай да я анализира отново. Не му казвай какво решение е взел първия път. Ясно ли е? Той няма как да си спомни тази сред всичките.
— Да. Ще видим дали ще получим същия резултат. Аз ще се заема с това. Може би ще трябва да използваме гражданските полети от Атланта до Сан Франциско. Може сам да отида.
— Няма начин, приятел. Ти ще стоиш тук в Хадли с мен.
— По дяволите.
— Точно така. Искам да дойде дактилоскопски екип от Гилем. Искам да са на полигона още призори. Ще търсят още отпечатъци на полковник Кент. Нека да проверят покрай пътя, по-навътре в полигона, около тялото, около тоалетните и така нататък. Искам една ясна диаграма, която да показва само стъпките на Кент. Или още по-добре, изгответе компютърна програма за всичко това и бъдете готови с нея до утре по обяд. Окей?
— Ще направим всичко, което е по силите ни. — Той се поколеба и после попита: — Сигурен ли си в това?
Кимнах му леко, което беше целия импулс, от който се нуждаеше, за да изкара хората си от леглата и да ги прати в Хадли още със зората. Казах:
— Кал, хората от ФБР може да дойдат тази вечер или утре рано. Те поемат този случай утре по обяд, но не преди това.
— Разбирам.
— Уговорете си някакъв предупредителен сигнал с военните полицаи отвън и предупредете Грейс, така че да може да скрие дискетата, с която работи.
— Няма проблеми.
— Благодаря. Добра работа си свършил.
Синтия и аз се върнахме при Грейс Диксън, която подреждаше купчината листи на бюрото си. Тя каза:
— Ето го и последния. Това са всички места, в които се споменава Бил Кент, Уилям Кент, Кент и така нататък.
— Добре.
Взех купчината и я прелистих. Имаше около четиридесет листа, като на някои имаше повече от една дата от дневника, първата беше от юни отпреди две години, а последната само от миналата седмица.
Синтия отбеляза:
— Доста често са се виждали.
Кимнах.
— Окей, благодаря още веднъж, Грейс. Защо не пъхнеш дискетата в тайното си място и не отидеш да поспиш малко?
— Аз съм добре. Ти изглеждаш ужасно.
— Ще се видим утре.
Взех разпечатките и ние тръгнахме през дългия хангар и излязохме през малката врата. Беше една от тези нощи, в които не подухва ветрец и въздухът е пропит от влага и човек може да усети миризмата на
