— Много са интересни.
— Не ми се виждат особено интересни по Нешънъл Джиографик.
Той се усмихна.
— Не можете да ги
— Определено е тръпка, сигурен съм.
— Но ако сте въоръжен, не е честно. Интересното при мечките е, че всъщност можеш да общуваш с тях. Те са опасни, но не са опасни. Следите ли мисълта ми?
— Май я изгубих след първото „опасни“.
— Добре, помислете си за лъва и агнето. С тези животни нещата са точни и ясни. Нали?
— Да.
— Но мечките — особено черните мечки — са много по-сложни. Те са интелигентни, любопитни и често приближават хората. В деветдесет и пет процента от случаите целта им е да получат някакво лакомство. Но в останалите пет — а никак не е лесно да се каже кои точно са те — целта им е да те убият. — Мадокс пристъпи към мен. — Точно това ги прави интересни.
— Прав сте. Определено е интересно.
— Разбирате ли какво искам да кажа? Потенциалът за смърт е налице, но вероятността е малка и затова си склонен да се изправиш срещу мечката заради тръпката. Сърцето ти бие бясно и замръзваш между желанието да се биеш и да избягаш. Разбирате ли?
Не надушвах алкохол в дъха му, но може пък да пиеше водка, да се е насмъркал с нещо или просто да е сбъркан.
— Виж, гризлито и бялата мечка са друга история — продължи той. — При тях знаеш точно какво си мислят.
— И какво точно?
Той само си погледна часовника.
— Е, благодаря, че се отбихте. Ако… е, ако има нещо… ако направите някакъв фонд за господин Милър… моля да ме уведомите.
Вбесих се, но поех дълбоко дъх и се успокоих. Наистина ми се искаше да му пусна куршум в червата и да го гледам как умира бавно, докато му обяснявам за Хари Мюлер и че това, че съм го застрелял, е съвсем лично, че няма нищо общо с професията и че за това не ми се плаща.
Той като че ли очакваше да кажа довиждане, но аз продължих да си седя и да мълча.
— Между другото, снощи оттук мина един наш общ приятел. Руди.
Или пък може би щях да му обясня, че съм го застрелял в името на Бог и родината. Не знаех какво е замислил, но бях съвсем сигурен, че трябва да бъде спрян и че ако не го направя сега, то онзи, които се опита да го спре по-късно, ще е безнадеждно закъснял. Бейн Мадокс би ме разбрал.
— Руди — повтори той. — От бензиностанцията в Саут Колтън.
Пъхнах ръце в джобовете на коженото си яке и дясната ми хвана дръжката на глока.
— Изглеждаше малко притеснен — продължи Мадокс. — Беше останал с впечатлението, че съм ви помолил да му предадете, че искам да го видя.
— Вие искахте ли?
— Не. Защо сте му го казали?
Но ако го застрелях още тук и сега, само той щеше да знае защо. Но пък може би това щеше да е достатъчно.
Но може би трябваше да науча още нещо. Полицията и ФБР определено биха искали да научат още нещо.
— Детектив?
А може би, за да съм честен със себе си, просто не можех да извадя пистолета и да застрелям невъоръжен човек. И за да съм още по-честен, Бейн Мадокс ме беше заинтригувал… не, беше ме впечатлил. Освен това беше застрелван — преживял беше една война и беше, или вярваше, че е патриот, който продължава да изпълнява дълга си. Сигурно щеше да се смее, ако му кажех, че всъщност е убиец психопат.
— Господин Кори? Чухте ли ме?
Погледнахме се и ми се стори, че позна какво се върти в главата ми. Всъщност очите му се спряха върху дясната ми ръка, която стискаше пистолета в джоба.
Известно време никой не каза нищо.
— Защо сте му казали да ми предаде, че сте добър стрелец?
— На кой?
— На Руди.
— Руди ли? — Поех си дъх и извадих ръката си от джоба. Без пистолета. — Руди. Руди. А, Руди. Как е Руди?
Той като че ли усети, че главният момент е отминал, и изостави въпроса с Руди.
— Ще повикам Карл да ви изпрати.
Отиде при бюрото си, взе едно уоки-токи и понечи да натисне бутона за връзка.
— Тук съм да разследвам предумишлено убийство — казах аз.
Той се поколеба, остави уоки-токито и ме погледна.
— Какво убийство?
Пристъпих към бюрото.
— Убийството на Хари Мюлер.
На лицето му се изписа подобаващо изненадано и объркано изражение.
— О… на мен пък ми казаха, че било инцидент. Тялото било намерено… Съжалявам, трябваше да ви изкажа съболезнованията си. Бил е ваш колега.
— Приятел.
— О, наистина
— Все още нищо не е определено.
— Разбирам… значи… има вероятност за предумишлено убийство.
— Точно така.
— И?
— Надявах се, че ще можете да ми помогнете.
— Не… съжалявам. Какво бих могъл да зная за…
Настаних се на стола пред бюрото и му посочих с пръст да седне.
Той се поколеба — даваше си сметка, че не е длъжен да сяда и да говори за това и че може да ме разкара от стола си, от дома си и от живота си. Но нямаше да го направи. Седна. Технически погледнато, аз нямах юрисдикция да разследвам убийство тук — това е работа на щатската полиция. Мадокс обаче като че ли не знаеше това, а аз нямах никакво намерение да му давам уроци по конституционно право.
Направихме стария номер да вперим очи един в друг. Този тип дори не мигна. Изумително. Как го правеше?
— Всъщност какво искате, детектив?
— Ето как стоят нещата, господин Мадокс. Както може би знаете, Хари Мюлер не е бил тук, за да наблюдава птички.
— Казахте, че е дошъл точно за това.
— Не. Всъщност беше изпратен да наблюдава вас.
Не се престори на изненадан. Като че ли помисли над думите ми, после кимна.
— Разбирам, че правителството се интересува от мен. Човек с моето положение би трябвало да е изненадан, ако властите не проявяват интерес към него.
— Така ли? И защо мислите, че правителството трябва да ви обръща специално внимание?
— Ами… заради сделките ми с чуждестранни сили. Определянето на цената на петрола. Виждате ли, аз съм личен приятел на иракския министър на петрола.
