— Без майтап? Той как приема новината за войната?
— Не сме говорили в последно време, но предполагам, че не е много радостен от неминуемата инвазия в страната му.
— Има си хас и да е радостен. И тъй, вие смятате, че правителството се интересува от вас, защото… защо всъщност?
— Защото интересите ми и интересите на правителството на Съединените щати не винаги съвпадат.
— Разбирам. И чии интереси са на първо място?
Той се усмихна.
— Родината ми винаги е на първо място, но родината не винаги е добре представена в лицето на правителството.
— Да. Мога да ви разбера. Но нека просто в интерес на спора да кажем, че правителството не дава и пукната пара за вашите сделки с чуждестранни сили. Че може би предположенията ви са погрешни. В такъв случай защо биха проявявали интерес към вас?
— Нямам представа, господин Кори. Вие имате ли?
— Не.
— Но защо ще пращат детектив Мюлер от Контратерористичната спецчаст да ме шпионира? Да не би правителството да ме мисли за терорист?
— Не зная. Кой обаче е казал, че детектив Мюлер е бил от Контратерористичната спецчаст?
Той се поколеба за миг.
— Нали е ваш колега. А ви сте от ФКТС.
— Правилно. Добро умозаключение.
Той запали цигара, но отново не направи колелца.
— Значи казвате, че този Милър…
— Мюлер. Детектив Хари Мюлер.
— Да. Че детектив Хари Мюлер е бил изпратен да… да шпионира мен…
— И гостите ви.
— И гостите ми, а вие не знаете…
— Между другото, нарича се наблюдение. Шпиониране е лоша дума.
Той се наведе към мен.
— На кого му пука как се нарича? — Най-накрая изгуби самообладание, стовари длан върху бюрото и почти викна: — Ако този човек — детектив Мюлер — е бил пратен да… наблюдава мен и гостите ми, то съм страшно вбесен от това! Правителството няма право да нарушава личното ми пространство или това на гостите ми, които се събират напълно законно на частна територия за…
— Да. Да, да, да. Това е друг въпрос. В момента обаче говорим за убийство.
— Вие твърдите, че е убийство. Шерифът казва, че е инцидент. А дори и да е убийство, какво общо има това с мен?
Щом казваш на някого, че е заподозрян, трябва да му прочетеш правата, а аз не носех проклетата картичка. Дори да я имах и да я бях прочел, той щеше да каже: „Сбъркали сте адреса, детектив. Изчакайте да се обадя на адвоката си“.
— Не съм казал, че има нещо общо с вас — казах.
— Тогава защо сте тук?
— Да ви кажа честно — нещо, което нямах намерение да правя, — мисля си, че може да е свързано по някакъв начин с хората от охраната ви.
Той не се хвана на това, но лъжата ми бе достатъчно добра, за да можем и двамата да се преструваме, че умуваме заедно върху нещо, и да продължим още малко старата игра на котка и мишка.
Мадокс се облегна в стола си.
— Това… това е невероятно… но… всъщност имате ли някакви доказателства?
— Не мога да говоря по въпроса.
— Ясно. А подозирате ли конкретен човек?
— На този етап не мога да кажа. Ако посоча заподозрения и ако се окаже, че греша, ще стане голям гаф.
— Да. Но… В такъв случай не знам как мога да ви помогна.
— Стандартната процедура за ФБР е да се изискат личните досиета на целия персонал, да се подложи на разпит цялата охрана, а така също и служителите, да се направи опит да се установят местоположението, движението и тъй нататък на всеки по времето на смъртта.
Продължих още малко в същия дух. Той ме изслуша внимателно и каза:
— Още не мога да разбера защо смятате, че някой от хората ми е извършил убийство. Какви биха могли да са мотивите му?
— Е, не съм сигурен. Може би пристъп на свръхентусиазъм.
Той не реагира.
— Може да е имало някаква препирня. Възможно е случаят да се окачестви като неволно убийство или да има някакви смекчаващи обстоятелства, като например убийство при самозащита.
Той обмисли думите ми.
— Противно ми е дори да си помисля, че някой от хората ми би могъл да стори това. Те са много добре обучени и никога преди не е имало инциденти. — Изглеждаше загрижен. — Мислите ли, че като работодател бих могъл да бъда подведен под отговорност заради това?
— Не съм специалист в тази област. Най-добре се консултирайте с адвоката си.
— Ще го направя. Както казах вчера, съдебните процеси управляват тази страна.
Май беше казал „адвокатите“, но сега, когато се нуждаеше от адвокат, те явно бяха престанали да му изглеждат чак толкова противни. Реших да му се притека на помощ.
— Ще питам колежката си как стоят нещата.
Той не отговори, но махна цигарата от устата си.
— Е, ще предам всичките лични досиета на вас или на онзи, който се нуждае от тях. Кога ще ви трябва всичко това?
— Най-вероятно утре — казах аз. — От ФБР са изпратили екип за събиране на доказателства.
— Добре… Не съм сигурен, че досиетата се пазят тук. Може да са в офиса ми в Ню Йорк.
— Съобщете ми, като разберете.
— Къде да ви търся?
— Във Върха. А аз как мога да се свържа с вас?
— Както казах, чрез охраната.
— Това може и да не е много добра идея, като се има предвид случаят — напомних му.
— Тогава чрез офиса ми в Ню Йорк.
— Защо не ми дадете номера на мобилния си телефон?
— В офиса ми има денонощно дежурен оператор. Той ще позвъни на мобилния ми телефон.
— Добре. Колко време ще останете тук?
— Не съм сигурен. Защо?
— Един ден, два дни, една година? Кога ще тръгвате?
Очевидно не беше свикнал да го разпитват и отговори нетърпеливо:
— След два или три дни. А вие колко време ще останете тук?
— Докато не се разреши случаят. Къде ще идете, след като напуснете клуба?
— Най-вероятно в Ню Йорк.
— Добре. Трябва да ви помоля да уведомите ФБР в Ню Йорк, ако възнамерявате да излизате от страната.
— Защо?
— Може да бъдете призован като свидетел в разследване на убийство.
Той не отговори.
— Освен това ще ми трябва и списък на гостите ви през уикенда.
— Защо?
