Частен клуб

Една показваше лицето му в едър план. Беше почти черно и от маскировъчната боя, и от кал, а над дясното му око имаше рана, от която се стичаше струйка кръв. Цялото лице блестеше от пот, пронизващите му очи горяха на тъмния фон като очите на ястреб.

— Тези снимки ми напомнят какъв късметлия съм, че съм оцелял и че съм тук — каза той.

„Е, да видим какъв късметлия си“ — помислих си.

— Виждам три Пурпурни сърца.

— Да. Две за незначителни наранявания, но третото като едното нищо можеше да е посмъртно.

Не се поинтересувах за подробности.

— Куршум от АК–47, право през гръдния ми кош — каза той.

Явно не бе засегнал никакви важни органи, но вероятно бе предизвикал недостиг на кръв в мозъка му.

— Беше на третата ми доброволна смяна. Определено предизвиквах късмета си — каза той.

— Така излиза.

Хари не се беше оказал такъв късметлия.

— Но знаете ли какво? Бих постъпил отново по същия начин.

Помислих си, че трябва да му напомня, че определението за „луд“ е да правиш отново и отново едно и също нещо, като очакваш различни резултати.

Странното, разбира се, бе, че, както беше споменала Кейт, с Бейн си приличахме и че ако не беше убил мой приятел и не се опитваше да завладее или преебе планетата, сигурно щях да го харесам. Всъщност той като че ли също ме харесваше — въпреки нахалните ми въпроси. Но пък аз не бях убил никой от неговите приятели и все още не бях скапал плановете му да гръмне планетата или каквото там беше замислил да прави. Затова нямаше причина да не мисли, че съм точен пич.

— Случвало ли се е да ви раняват по време на служба? — попита той, докато изучавах останалите снимки.

— Случвало ми се е.

— В армията или в полицията?

— В полицията.

— Значи знаете, че е доста травмиращо — каза той. — Толкова е далечно от нормалното ежедневие, че всъщност не можеш да схванеш какво се е случило.

— Мисля, че го схващах.

— Искам да кажа, че когато участваш в битка — или в полицейска акция, — очакваш да те ранят или да те убият и си мислиш, че си готов за това. Но когато наистина се случи, не можеш да повярваш, че се е случило точно на теб. Вашата реакция не беше ли такава?

— Наистина мисля, че схванах какво се случва.

— Наистина ли? Е, може би хората реагират по различен начин. — Мадокс реши да разшири темата. — После, след като проумееш какво се е случило, изпадаш в друго състояние на ума. Или, да перифразирам Уинстън Чърчил, няма нищо по-удовлетворяващо от това да те застрелят и да оцелееш.

— Абсолютно. Алтернативата е да те застрелят и да умреш.

— Точно там е работата. Това е изживяване на границата на смъртта и ако оцелееш, вече никога не си същият. Имам предвид, в положителен смисъл. Чувстваш се… еуфорично… изпълнен със сила. Почти безсмъртен. Вашият случай какъв беше?

Спомних си как лежа в канавката на Сто и втора улица, след като двама испаноезични господа бяха изстреляли и аз не знам колко куршума по мен и се бяха отчели с невзрачните три попадения от шест метра. Спомних си как гледах кръвта ми да изтича в канавката пред лицето ми.

— Как се почувствахте? — попита той.

— Няколко месеца бях като преебан.

— Но чак по-късно. Това не промени ли живота ви?

— Да. Сложи край на кариерата ми.

— Е, това е голяма промяна — каза той. — Искам да кажа, не промени ли начина, по който гледате на живота? Как мислите за бъдещето? Например, че Бог е замислил нещо голямо — лично за теб.

— Като какво например? Да ме застрелят пак ли?

— Не… Искам да кажа…

— Защото ме застреляха пак.

— Сериозно? Пак по време на служба?

— Ами да. Не бях на екскурзия.

— Помислих, че кариерата ви е приключила.

— Сега съм на кариера номер две — обясних. — Беше един либиец. Още го търся.

— Аха. — Мадокс като че ли реши да задълбае в темата. — Явно приемате покушенията срещу вас лично.

Оставяш заподозрения да говори, защото може да те насочи към нещо. И дори да не разкрие престъплението си, неизбежно издава нещо за себе си.

— Когато по мен стрелят, съм склонен да го приемам лично, дори и да не се познаваме.

Той кимна.

— Това е интересно, защото в битка никога не го приемаш лично и дори не помисляш да откриеш човека, който е стрелял по теб. Това е последното, за което мислиш.

— Значи не се сърдите на жълтуркото, който ви е надупчил?

— Изобщо. Той просто си вършеше работата. Както и аз своята.

— Много великодушно. А не ми приличате на прощаващ човек.

Той сякаш не ме чу и продължи:

— Войниците не гледат на враговете като на личности. Врагът е една голяма безформена заплаха. Затова не е важно кой именно се опитва да те убие или кого убиваш ти, стига онзи, по когото стреляш, да носи същата униформа като онзи, който е стрелял по теб. Стреляш по униформи, не по хора. Разбирате ли?

— Е… така и не видях либиеца, но двамата испаноезичници, които се опитаха да ме убият, носеха впити черни джинси, лилави тениски и обувки с високи токове.

Той се усмихна.

— Е, не можете да тръгнете да стреляте по всеки облечен по този начин. Аз обаче бих застрелял всеки, който прилича на враг.

— Това е подсъдно.

— Отмъщението е нещо много здравословно, но не е задължително да е лично — обясни ми той. — Всеки вражески боец върши работа.

— Може и да не е толкова здравословно, колкото си мислите.

— Не съм съгласен. Отмъщението води до прекратяване на спора. За съжаление, онази война свърши, преди да успея да се върна и да изравня точките.

Внезапно ми хрумна, че ако този тип наистина се окаже убиецът на Хари, адвокатът му може да пледира за невменяемост и съдията ще каже: „Съгласен съм. Клиентът ви няма и грам шибан ум“.

Този човек като че ли се бе изгубил в чистилището, след като Съветите изплуваха с корема нагоре и не бяха останали по-големи врагове, достойни за вниманието му — в смисъл, че нямаше кой да бъде убит, за да може Бейн Мадокс да се изживее като спасител на страната.

После бе дошъл 11 септември 2001-ва. И бях сигурен, че точно това е в основата на всичко.

Мадокс внезапно смени темата.

— Успяхте ли да отидете в гората?

— Малко, тази сутрин. Защо?

— Чудех се дали сте видели мечки.

— Още не.

— Постарайте се да видите, преди да си тръгнете към града.

— Защо?