— Аз пък си мислех, че имате високопоставени приятели.
— Е… всъщност зная. — Той се поколеба. — Заложете на средата на март. Около деня на свети Патрик.
— Аз пък казвам в края на януари.
— Залагате ли стотачка?
— Готово.
Наистина си стиснахме ръцете.
— Когато изгубите, ще дойда да ви потърся — каза той.
— Федерал Плаза двадесет и шест. — Погледнахме се в очите. — А ако вие изгубите,
— Позвънете в офиса ми в Ню Йорк. Не е далеч от службата ви, Дуейн Стрийт. ГОКО. Всъщност бях там, когато самолетите удариха… Никога няма да го забравя… Вие на работа ли бяхте? Видяхте ли го?
— Тъкмо щях да вляза в Северната кула.
— О, Боже…
— Хайде сменим темата.
— Става. Та госпожица Мейфийлд ще се присъедини ли към нас?
Странен въпрос, като се имаше предвид, че тя си упражняваше тиролските йодлери, особено при положение, че имах на разположение само петнадесет минути с Негово величество. Може би я харесваше, а може би искаше да знае дали не съм дошъл да го арестувам.
— Днес съм само аз.
— Аха… Е, аз така се разприказвах, че забравих да ви попитам каква е целта на посещението ви.
Целта на посещението ми бе разследване на убийство, но не исках веднага да започвам по същество. Обикновено това слага край на представлението и те молят да си тръгнеш.
— Просто реших да намина и да ви благодаря за предложението ви за помощ при издирването.
— Няма нищо. Много съжалявам за лошата новина.
— Да, аз също.
Оттук нататък би трябвало да побъбрим още малко, да му благодаря, че е добър гражданин, и да си тръгна. Реших обаче засега да загърбя темата.
— Мога ли да хвърля един поглед? — попитах и кимнах към прозореца.
Той се поколеба, после сви рамене.
— Разбира се.
Станах и отидох до прозореца. Директно зад хижата се разкриваше изглед към издигащия се хълм, на чийто връх се намираше кулата с какви ли не електронни джаджи. Запитах се дали не е свързана по някакъв начин със СНЧ антената.
Виждаха се и няколко стълба. По трите дебели кабела кацаха и излитаха птици. Не забелязах да светят, да пушат или да отлитат уплашено. Приех го за добър знак.
По-нататък имаше голяма сглобяема постройка. Вратите бяха отворени и вътре се виждаха няколко коли — черен джип, син микробус и трактор. Отпред бяха паркирани няколко високопроходими коли — вероятно ги използваха за патрулиране из имота. Очаквах полковник Мадокс да има и поне няколко модерни танка, но никъде не успях да видя следи от вериги.
Отдясно, на стотина метра от хижата, имаше две дълги сгради. От картата на Хари, която се намираше в джоба на якето ми, знаех, че бялата дървена постройка е казармата. Доколкото можех да преценя, в нея имаше място за двайсетина души. Другата постройка беше с размерите на къща и бе построена от камък, с покрив от ламарина и стоманени капаци на прозорците. От трите й комина бълваше черен дим, а край отворената врата имаше микробус с надпис ПОТСДАМ ДИЗЕЛ.
Мадокс приближи зад мен.
— Гледката оттук не е нищо особено. Отпред е много по-добра.
— Мисля, че е интересна — казах. — Защо са ви всичките тези стълбове и кабели из имота?
Погледнахме се в очите, но той не трепна.
— Стълбовете и жиците бяха инсталирани, за да свързват сигналните станции в рамките на имота.
— Сериозно?
— Когато сте били патрулиращо ченге, не сте ли имали полицейски свързочни постове?
— Имахме. Имахме и радиостанции, и още имаме — много са поевтини от неколкостотин телефонни стълба в скалата.
Господин Мадокс не отговори. Всъщност вероятно в момента здравата мислеше и се чудеше дали това са просто нехайни приказки, или се мъча да го набутам в нещо.
— Както се уверих в битките, радиостанциите не са надеждно нещо — каза той. — Във всеки случай свързочните постове вече рядко се използват, тъй като всички си имаме мобилни телефони и висококачествени уоки-токита. Стълбовете се използват също за монтиране и захранване на охранителното осветление.
— Аха. — Както и на подслушвателни устройства и камери. — Ами онази сграда, бялата, каква е?
— Казармата.
— О, вярно бе. За вашата армия. А там виждам автопарка ви. Страхотно място.
— Благодаря.
— А каменната постройка?
— Там е електрическият ми генератор.
— Виждам
— Три генератора.
— Да не продавате електричество на Потсдам?
— Голям почитател на излишъка съм.
— На излишъка?
— Да. Също като Бог. Затова имаме по две топки.
— Но пък само един хуй. Как ще го обясните?
— Често съм си задавал абсолютно същия въпрос.
— Аз също.
Сега вече би трябвало да ме попита защо задавам всички тези въпроси, но не го направи.
— Е, благодаря, че се отбихте — каза вместо това. — И наистина, съжалявам за… извинете… как се казваше?
— Хари Мюлер.
— Да. Човек трябва да внимава в гората.
— Прав сте.
— Има ли нещо друго?
— Искам да ви отнема още няколко минутки.
Той се усмихна любезно и ми напомни:
— Същото казахте и миналия път, след което доста се задържахте.
Пропуснах думите му покрай ушите си, отдалечих се от прозореца и огледах кабинета. Голямо помещение със светла чамова ламперия и дъбова мебел. На пода имаше персийски килим.
Над бюрото на Мадокс имаше поставена в рамка снимка на петролен танкер с думите ГОКО БАСРА на носа. Друга снимка показваше горящо петролно поле.
— Войната в Залива — каза Мадокс. — Или може би Първата война в Залива? Мразя да гледам как изгаря хубав петрол, особено ако никой не ми плаща за него.
Не отговорих. Чувал го бях това.
Обикновено рутинната ми практика на кратки въпроси и още по-кратки отговори разклаща заподозрения, но този тук беше хладнокръвен като замразен труп. Усетих обаче известно безпокойство в поведението му. В смисъл — запали цигара, но не започна да прави колелца.
Никой от двама ни не каза нищо. Отидох до стената с поставени в рамки удостоверения и снимки.
Всичките бяха военни — награди, грамоти, почетно уволнение, издигането му в чин младши лейтенант, повишаванията му и тъй нататък. Имаше и редица снимки, предимно на Мадокс в различни униформи. Поне пет-шест бяха направени във Виетнам.
