— Пак се изгубих — казах.
— О, ти ли си? Как я караш? Имаш нова кола — забеляза той.
— Не, същата си е.
— Стига де! Вчера караше таурус.
— Така ли? А бе, видяхте ли се с господин Мадокс снощи?
— Тъкмо щях да ти кажа. Той не искаше.
— На мен ми каза, че иска.
— Сериозно?
— Така каза. Виж, съжалявам, че му казах, че си ме посъветвал да си искам парите предварително.
— Да… опитах се да му обясня, но той каза, че това били глупости.
— Сериозно? И какво друго каза?
— Ами… каза, че си се будалкал с мен. И че си бил много отракан тип. И голям размирник.
— Аз? Така ли ми благодари, че му оправих машината за лед?
— Каза, че на машината му за лед й нямало нищо.
— Хайде сега, на кого ще вярваш? На мен или на него?
— Ами… няма значение.
— Истината има значение — казах. — Има ли още гости при него.
Руди сви рамене.
— Не видях никого. Пред къщата обаче имаше кола и си помислих, че си ти. Син таурус.
— Аха. А някой от хората на Мадокс да е спирал да налива бензин днес?
— Не. На теб трябва ли ти бензин?
— Не, това нещо кара на оризово вино. Някой да е спирал да пита как се стига до Мадокс?
— Не… А, един тип дойде от Потсдам и искаше да направи справка с картата ми.
— Защо?
— Имаше описание как да стигне до Къстър Хил и искаше да направи проверка. Казах му, че няма да го намери на картата, така че просто му дадох някои ориентири.
Има най-различни начини да се задават любопитни въпроси.
— Да не говориш за един висок хърбав тип с дълги извити нагоре мустаци? С червен „Корвет“?
— Не, този беше от „Потсдам Дизел“.
Това ме хвана неподготвен и за малко да изгубя дар слово.
— О… да бе. Чарли от „Потсдам Дизел“. Дето поддържа генераторите.
— Същият. Но май се казва Ал… Да. По това време на годината не е зле да си провериш генератора. Миналия ноември… или май беше декември, най-неочаквано ни връхлетя виелица. Изпопадаха кабелите в целия…
— Да… е, Ал още ли е там?
— Не зная. Мина преди около час. Не съм го видял да се връща. Защо? Търсиш ли го?
— Не… просто…
— Накъде си тръгнал?
— Ъ?
— Каза, че си се изгубил.
— Не… Предаде ли съобщението ми на господин Мадокс? Онова, че съм добър стрелец?
Руди изглеждаше малко притеснен.
— Да… Не му се видя много смешно.
— Сериозно? Какво каза?
— Нищо особено. Просто ме помоли да го повторя.
— Добре, браво. Е… чао.
Излязох на пътя и продължих към Къстър Хил Клуб.
„Потсдам Дизел“.
Генераторите всеки момент щяха да заработят и скоро предавателят щеше да загрее, антената да забръмчи и да започне да изпраща СНЧ вълни дълбоко в червата на Земята. И някъде на тази преебана планета имаше приемник, който щеше да улови тези сигнали.
Мамка му.
39
Карах прекалено бързо за горския път и на няколко пъти корейската машина почти летеше във въздуха.
Отпред виждах пътя, който се отклоняваше от Гьола на Макюън на север към портала на Къстър Хил, но не различавах подпиращи се на лопатите си хора, нито пък прясно запълнени дупки.
Спрях на кръстовището и погледнах нататък по горския път, а после и към портала.
Май бях единственият тук.
Приличаше на онази сцена от „Кръстникът“, когато Майкъл отива в болницата и открива, че някой е прилъгал полицая пред вратата да напусне поста си и наемните убийци се канят да си свършат работата.
Останах на място около минута в очакване някое ченге да подаде глава от храстите. Определено бях сам. Какво ли бе станало с Шефър? Ханк? Приятел? Ехо?
Е… само си губех времето, така че завих и продължих на север към портала.
Намалих, както ме предупреди знакът, после спрях при гърбицата, извадих глока и го пъхнах в джоба на якето си.
Портата се плъзна настрани и към мен закрачи тип в камуфлажни дрехи. Когато приближи, забелязах, че е същият щурмовак, с когото си бях имал работа и миналия път. Това беше добре. А може би не. Опитах се да си спомня дали не го бях вбесил. Кейт винаги си спомня кого вбесявам и обикновено разчитам на инструктажа й.
Свалих прозореца и мъжът като че ли ме позна, въпреки новата ми кола. Репликата му бе същата като миналия път — в смисъл какво ще обичам и защо съм цъфнал тук. Моята също: че съм дошъл да се видя с господин Мадокс.
— Той очаква ли ви?
— Виж какво, момче, хайде да не повтаряме всичко това отново. Знаеш кой съм и знаеш, че не ме очаква. Отваряй шибаната порта.
Вече определено ме беше познал — може би защото носех същите дрехи, но по-вероятно заради това, че съм си все същият арогантен хуй.
— Продължете към портала. Той
Е, това вече беше мило. Усмивката му обаче не беше
Порталът се отвори и докато минавах през него, от колибата излезе втори тип и вдигна ръка. Отговорих на поздрава му с вдигнат среден пръст и набрах скорост по извиващия се път към хижата.
Отново забелязах телефонните стълбове и трите тежки жици отгоре им и онова, което вчера ми се струваше малко странно, днес ми приличаше подозрително на СНЧ антена. Освен ако, разбира се, не грешах напълно. Трябваше ми доза Бейн Мадокс, за да си възвърна увереността в подозренията и заключенията си.
Към мен приближаваше черен джип. Шофьорът ми махаше, което бе много мило. Махнах му в отговор и надух клаксона. Той рязко зави в крайпътната канавка.
Отпред се виждаше пилонът с развяващото се американско знаме и флагът на Седми кавалерийски под него. Някъде бях чел, че флагът означавал, че командирът е в сградата, така че шефчето определено бе тук.
Заобиколих пилона, спрях под портика, слязох, заключих колата и се качих на верандата. Вратата не беше заключена, така че влязох в преддверието и погледнах нагоре към балкона.
Нямаше никого. Спомних си, че домашният персонал почива след тридневния уикенд, което показваше
