господин Мадокс като просветен работодател или просто като човек, който иска да остане самичък.
На стената генерал Къстър продължаваше да води последната си битка. Забелязах, че на ламперията над картината има фиброоптично око, обхващащо цялото помещение. Всъщност може да го бях забелязал подсъзнателно и миналия път и това да бе причината за тъпата ми шега със Светата скумрия. А може би не.
Приближих картината, сякаш я разглеждам, после пристъпих още напред и се озовах толкова близко до стената, че окото не можеше да ме види.
Погледнах отново към балкона, извадих мечето от якето си, махнах хартиената му опаковка, пуснах го на килима и го прокарах с крак. После го вдигнах и си го прибрах в джоба. Ако тъпото куче беше някъде наоколо, щях да прокарам мечето и върху него.
Обичам веществените доказателства, когато други хора ги събират, анализират и ми докладват резултатите. Понякога обаче се налага сам да вършиш черната работа. Не мислех, че е останало много време за лабораторни анализи, но може би някой щеше да намери мечето в джоба ми, ако ми се случеше случка по време на лов.
Чух някакъв звук зад себе си и се обърнах, и видях слизащия по стълбите Карл. Установихме визуален контакт, но не успях да определя дали ме е видял да прокарвам мечето по килима.
Карл спря на последното стъпало и впери поглед в мен.
— Господин Мадокс ли искате да видите?
— Не съм дошъл, за да гледам теб, Карл.
Той го понесе.
— Трябва да бъдете съпроводен
— Да бе. Зная. Застраховка. Да пробвам ли пак?
Сто на сто не ме харесваше, а и може би все още беше бесен, че съм го накарал да ми прави кафе с мляко.
— За щастие господин Мадокс приема — каза той.
— Какво приема? Съобщения от космоса ли?
— Не. Посетители.
Погледнах го. При предишната си визита бях забелязал, че е якичък. Не чак напомпан, но добре сложен и бях сигурен, че онова, което му е липсвало на младини, го е компенсирал с опита си. Всъщност можех да си го представя как стяга каишката на бинокъла около врата на Хари и го вдигна на колене, докато шефът му пуска куршум през гръбнака на приятеля ми.
Познавам доста яки стари бойни ветерани. Човек обикновено очаква да продължават да са яки. Може би наистина са такива някъде дълбоко в себе си. Но в повечето от тях се долавя известна мекота и кротост, сякаш казваха: „Убивал съм. Но не искам да убивам пак“.
От друга страна, Карл оставяше у мен впечатлението, че към казаното по-горе е добавил послепис: „Освен ако не ми наредят“.
— Господин Мадокс е в кабинета си — каза той. — Елате.
Тръгнах след него по извитото стълбище до фоайето над приемната.
Карл ме заведе до една дървена врата и каза:
— Господин Мадокс има петнадесет минути.
— Ще му отпусна още.
Освен ако не го убиех, преди да ми е изтекло времето.
Карл почука, отвори и обяви:
— Полковник — господин Кори.
Полковник?
—
Вече изглеждаше наистина вбесен, но тъкмо да му поръчам айс-мока, обяви:
—
— Благодаря, Карл — каза полковник Мадокс.
Влязох в кабинета и вратата зад мен като че ли се затръшна. Очаквах да видя полковник Мадокс натруфен с покрита с ленти и, медали униформа, но той си беше зад бюрото по джинси, бяло поло и син блейзър.
— Това е неочаквано удоволствие… детектив.
— На портала останах с впечатлението, че имам открита покана — отвърнах.
Той се усмихна.
— Да. Всъщност споменах на охраната, че може да наминете отново във връзка с изчезналото лице — около което, доколкото разбрах, има нещо съмнително.
Не казах нищо, така че Мадокс протегна ръка и се здрависахме.
— Добре дошли.
Посочи ми стола пред бюрото и аз седнах; и се запитах дали Хари е влизал тук.
— Къде е колежката ви? — попита Мадокс.
— Пее тиролски песнички.
Той се ухили.
— О, значи стаята във Върха ви харесва?
Не отговорих.
— Всъщност отсядал съм там няколко пъти, просто да сменя обстановката. Харесва ми езерото — тук нямам езеро. Имотът е добър, но храната ми се вижда прекалено… ами, континентална за моя вкус. Предпочитам простата американска кухня.
Отново не отговорих.
— Още ли държат онзи френски готвач? — попита той. — Анри?
— Да.
— Голям перко, като всички готвачи. Обаче ако му влезете под кожата, ще ви приготви нормална телешка пържола без разни мистериозни сосове.
Да не би този задник да се опитваше да ми каже нещо? Знаех, че не бива да споменавам, че с Кейт сме женени, но бях нарушил едно от другите основни правила, когато му казах къде сме отседнали, и сега той явно планираше да си играе с мен.
Изглеждаше в настроение за бърборене — подобно на повечето заподозрени, когато с тях говори ченге.
— Като стана въпрос за французите, какъв им е проблемът?
— Че са французи.
Той се разсмя.
— Точно така. — Потупа вестника на бюрото си. Видях, че е „Ню Йорк Таймс“. — Видяхте ли статията на първа страница? Нашите верни френски съюзници намекват, че ще трябва да се оправяме сами в Ирак.
— Видях я.
— Моята теория е, че са изгубили някаква много важна част от генетичното си богатство по време на Първата световна война. Един милион храбри войници са измрели в окопите. И кой е останал да прави деца? Умствено и физически недоразвитите, страхливците и мамините синчета. Какво мислите?
Мислех, че не му е останал и грам шибан ум, но премълчах.
— Генетиката не е най-силната ми област.
— Е, това е просто мое предположение. От друга страна, в батальона ми имаше двама бивши френски войници. Единият беше от Чуждестранния легион, а другият — парашутист. Постъпиха да се сражават в американската армия и наистина се сражаваха. Обичаха да убиват комунисти. Големи смелчаги.
— Дотук с теорията ви.
— Не. Франция не ражда достатъчно мъже като тях. А може и да ражда, но феминизираното им общество ги отбягва. Вече не уважават бойния дух. Ние обаче го уважаваме. Войната с Ирак ще приключи за по-малко от тридесет дни — каза прочувствено той.
— Кога ще започне?
— Не зная.
