Добро попадение.
— И вероятно вече съжалява. А ако не съжалява сега, ще съжалява после. — Облякох си якето.
Кейт също облече якето си.
Беше един от онези моменти, които изискват точната комбинация твърдост и нежност. Прегърнах я и казах:
— Трябваш ми тук. Днес сме малко закъсали откъм човешки ресурси. Наистина ще успея да се справя сам.
— Не.
— Мисля, че имам по-добър шанс да вляза вътре, ако съм сам.
— Не.
— Ще се обадя на хората на Шефър на кръстовището. Става ли? Ще им кажа да ми дадат един час и ако дотогава не се появя, да бързат на помощ. Става ли?
Това като че ли свърши работа и тя като че ли поомекна.
— Поддържай връзка с Шефър — завърших. — Освен това звънни във Върха и виж кой ни е търсил. Кажи им, че пазаруваме в Лейк Плесид и ако господин Грифит се обади, да му предадат, че ще се видим с него в центъра. И напомни на Джим, че Сони Демот е обещал да ми даде назаем сако и вратовръзка за вечерята.
— Обещавал ли ти е?
— Сигурен съм, че би го направил. Просто ги занасям. Престори се на мен — добавих.
Тя се усмихна.
— Искам да си включиш мобилния телефон.
— Кейт, никакви мобилни телефони. Включиш ли го, след един час очаквай Лайъм Грифит да цъфне на прага.
— Джон… това не е начинът, по който работим.
— От време на време, мила, се налага да се поразширят правилата.
— От време на време? Направи го и при предишния случай.
— Нима? Е, той вече е решен. Междувременно виж дали не можеш да поръчаш отнякъде пица.
Отидохме до вратата.
— Пази се — каза Кейт.
— Без аншоа.
Целунахме се и потеглих към замъка на Дракула.
38
Намерих един смесен магазин в покрайнините на Кантън. А може и да беше в центъра на Кантън. Трудно е да се каже.
Както и да е, влязох и купих каквото ми трябваше — пакет сладки с крем и от онези малки залепващи мечета за почистване на косми.
Момчето на касата ми каза как да мина напряко до Колтън, на около петдесет километра. Обясни ми също и как да стигна до магазина за спортни стоки.
Качих се в колата и обмислих следващия си ход. Беше малко след един следобед, което означаваше, че ще съм на портала на Къстър Хил преди два часа, ако не се отбия да купя кутия 9 мм патрони и няколко допълнителни пълнителя. Всъщност, ако ми се наложеше да пръсна мозъка на Мадокс, разполагах с повече от достатъчно муниции — петнадесет патрона в пълнителя и един в цевта.
От друга страна, ако ми се наложеше да си пробивам път със стрелба, най-вероятно щях да изпитам недостиг на патрони. Основното при мунициите е, че винаги е по-добре да имаш повече, отколкото са ти необходими, защото ако са по-малко, нещата обикновено тръгват на зле.
Освен това, може би не трябваше да питам Кейт за мунициите. Сигурно сега тя се питаше дали не планирам нападение срещу Къстър Хил Клуб. Аз самият не бях много наясно по въпроса, но това бе една от възможностите.
И тъй, реших първата ми стъпка да е да ида в Къстър Хил Клуб и да разбера какви ги е замислил Мадокс. Знаех, че ако ми потрябват допълнителни муниции, домакинът ми може направо да ме зарине с тях.
Потеглих, включих радиото и се заслушах в някакво токшоу на френски, излъчвано на живо от Квебек.
Нямах представа за какво си говорят, но явно всички бяха намислили нещо. Различих думите „Ирак“, „Америка“, „Буш“ и „Хюсеин“.
От мелодичния френски ме заболя главата и започнах да превключвам другите канали с надеждата да намеря някакви новини, в които да се спомене за инцидент по време на лов. През цялото време обаче хващах разни диджеи и местни реклами. Накрая се спрях на някаква кънтри станция и Ханк Уилямс започна да вие „Твоето невярно сърце“. Защо харесвам тази музика си остава загадка за мен и тайна, която не споделям с много хора.
Времето продължаваше да е добро, пътят — сносен и не много натоварен, така че се движех доста добре.
Отворих пакета с пастите и захапах първата, после се насладих на втората. Истинско изучаване на шоколада.
Похапвах, карах и слушах Ханк да пее „Хей, хубавелке“.
Първо, Кейт бе на достатъчно безопасно място в пансиона на Уилма, стига да не получеше пристъп на дълг, чест и патриотизъм и да не решеше да се обади на Уолш или Грифит.
Тя ми е мъничко по-схватлива, отколкото изглежда, така че се надявах че е в пост 9/11 умствена нагласа и разбира, че в Ню Йорк и Вашингтон става нещо много странно и че не бива да се обажда на никого.
Второ, последния път, когато се срещнахме с майор Шефър, той бе на наша страна. Това обаче можеше да се промени много бързо. А можеше и никога да не е бил на наша страна. Ако някой щатски полицай ме спреше по пътя, щях да имам отговор на това, преди да стигна до Къстър Хил Клуб.
Трето, Том Уолш. Той всъщност не беше съвсем в течение със ставащото тук и в момента сигурно беше загазил, че е пратил възможно най-неподходящите агенти тук да работят по случая с изчезналия Хари Мюлер. Е, ако бе затънал до шия в лайната, определено си го беше заслужил. От друга страна, първоначално бе искал аз да съм на мястото на Хари. За какво изобщо ставаше дума?
Четвърто, Лайъм Грифит, Изпълнителя. Навремето беше приятел на моя враг, заминалия си по живо, по здраво Тед Наш от ЦРУ, а както казват арабите, всеки приятел на моя враг е мой враг. Особено ако и двамата са задници. Трябваше да избягвам този тип, докато не се окажа в положението да му натрия носа.
И накрая, но не на последно място, Бейн Мадокс, който явно преди време се бе опитвал да започне термоядрена война, за да види какъв ще е изходът. Засега това бе толкова откъснато от всичко останало, че не можех да го схвана. Но всички дребни детайли, които бях видял лично, в това число и срещата ми с господина, като че ли сочеха в тази посока. Помислих си, че може би Мадокс е гледал прекалено много филми за Джеймс Бонд, докато се е оформял като личност, и е бил прекалено голям фен на лошите гадове.
Бейн Мадокс обаче не беше някакъв лош филмов герой с чуждестранен акцент, а типично американско момче, герой от войната и истинско въплъщение на успеха. Готин пич с термоядрено предсмъртно желание.
Но, както би казал психотерапевтът ми, ако имах такъв, „Джон, термоядрената война вече е минало и трябва да продължаваме напред“. Точно така. Проблемът в момента бе да се изясни какво прави Бейн в голямата си къща, за да превърне миналия си провал в успех.
Стигнах по второстепенния път до Колтън, продължих на юг по шосе 56 и влязох в заспалия Саут Колтън. Естествено видях Руди Плъшока — приказваше си с някакъв тип в пикап.
Не се сдържах и спрях.
— Здрасти, Руди!
Той ме видя и бавно се приближи.
