— Те също могат да бъдат призовани като свидетели. Може случайно да са чули нещо или да са забелязали някой от охраната или домашния персонал, който се е държал странно. Или пък другите гости. Прилича на криминална загадка в голяма провинциална къща — обясних му мило. — Нали се сещате, да кажем, дали господин… Улф например, който е четял в библиотеката, е забелязал, че… да речем, домакинът Карл е отсъствал цели два часа и после се появил с кръв по дрехите. Такива неща.
Мълчание.
— Освен това — продължих, — ще ми трябват записите от камерите и другите средства, разположени по целия имот и в тази сграда. Нужен ми е също дневникът на охраната — сигурен съм, че като бивш офицер от армията държите да се води такъв. Кой е бил дежурен, кога е застъпил, кога е бил сменен, какви обиколки са правели, необичайни инциденти и тъй нататък. Сигурен съм, че дневник и записи съществуват — повторих.
Той нито потвърди, нито отрече думите ми.
Извадих бележника си.
— Питам се дали не бихте могли да ми дадете имената на гостите си направо по памет. Мисля, казахте, че били шестнадесет.
Към този момент господин Бейн Мадокс вече се чувстваше малко обкръжен, подобно на Джордж Къстър. От обръча май нямаше никакъв изход, но той все пак успя да открие един.
— Боя се, че трябва да прекратим този разговор, детектив. Имам да проведа някои важни телефонни разговори с Близкия изток, а там вече става късно. Трябва да се погрижа и за някои други неотложни задачи. Все пак аз съм бизнесмен, а днес е работен ден.
— Това ми е известно. Аз пък работя по случай на убийство.
— Оценявам това, но… Вижте какво. Имам една идея.
— Чудесно. Каква?
— Защо не минете отново довечера? Можем да съчетаем работата с удоволствието. Да кажем, коктейл в седем, а ако решите да останете за вечеря, би било чудесно.
— Е, не съм сигурен за вечерята. Анри обеща да сервира бекаси.
Той се усмихна.
— Мисля, че мога да се представя по-добре, а освен това ще приготвя и списъка с гостите ми.
— Страхотно.
Не можех да изпусна мечето, без да обясня защо си играя с него, така че изхлузих обувките си и разтърках чорапите си по мъхнатия ориенталски килим, който е винаги лесен за съпоставка.
Наистина имах силното усещане, че Хари е бил тук, а след около два дни може би щях да зная със сигурност. Тогава щях да се върна със заповед за арест на господин Бейн Мадокс за убийство, или още по- добре — в пълно и ясно съзнание да го застрелям в червата, тъй като обвинението можеше и да не мине. Разбира се, стига по това време да не играеше покер с петролния министър в Ирак или някъде другаде.
— Кой ще готви довечера? — попитах.
— Ще измисля нещо — каза той. — Мога да се оправя с коктейлите. Скоч, нали?
— Точно. Е, много мило от ваша страна.
— Разбира се, доведете и мис Мейфийлд.
— Стига да е свършила с йодлерите.
— Облеклото е неофициално — каза той и се усмихна. — Без смокинг.
— Смокингът е за утре вечер.
— Точно така. Сряда и събота. Моля, уговорете мис Мейфийлд да дойде и й кажете да не се тревожи за това какво да облече. Нали знаете какви са жените — каза доверително.
— Никога не съм знаел.
Посмяхме се малко и ето че отново бяхме в дружески отношения. Страхотно. Междувременно се питах дали двамата с Кейт ще успеем да се измъкнем живи оттук.
— Ще присъства ли някой друг?
— Ъъ… не съм сигурен. Но ние с вас можем да се оттеглим в библиотеката, ако се наложи да разглеждаме някои делови въпроси.
— Добре. Мразя да говоря за убийства на масата. Останали ли са някои от гостите ви през уикенда?
— Не. Всички си тръгнаха.
Може би беше забравил за Михаил Путьов.
Мадокс стана.
— И тъй, коктейл в седем, после малко работа и накрая вечеря, ако успеете да се измъкнете от бекаса.
— Няма да е лесно. — Напъхах крака в обувките си и станах.
— Още веднъж съболезнованията ми за детектив Мюлер. Моля се на Бог смъртта му да няма нищо общо с моите хора, но ако има, можете да разчитате на пълното ми сътрудничество. Ще се погрижа за информацията, за която помолихте.
— Благодаря. Междувременно, това да си остане между нас. Не е нужно да стряскаме никого.
— Разбирам.
Ръкувахме се, излязох от кабинета му и видях Карл — стоеше на няколко крачки от вратата.
— Ще ви изпратя до изхода — каза той.
— Благодаря. Човек може да се изгуби на такова място.
— Точно затова ще ви изпратя до изхода.
— Да.
Задник.
Слязохме по стълбището.
— Къде е тоалетната? — попитах.
Той посочи една врата в дъното на вестибюла. Влязох, взех кърпата за ръце и я прокарах по някои повърхности, за да събера косми, частици кожа и разни други ДНК проби, с които биха желали да си поиграят следователите. Искаше ми се да имах цигарата на Мадокс, но щеше да ми е малко трудно да го помоля да запазя фаса му като сувенир.
Напъхах кърпата под колана си и излязох.
Карл ме отведе до външната врата.
— До шест вечерта — казах му.
— До седем.
Не беше особено духовит. Но пък за сметка на това — лоялен. И опасен.
40
Стоманената врата не се отвори, докато не приближих съвсем, затова надух клаксона.
Тя се плъзна настрани и двамата щурмоваци ме изгледаха свирепо, застанали с пъхнати под коланите си палци. Ако това беше най-доброто, на което бяха способни, не бих се занимавал с тях, но в случая дадох газ, минах на косъм от тях, после рязко отклоних и промъкнах колата през наполовина отворения портал.
Видях в страничното огледало как рият чакъла с копита. Май бяха доста вбесени.
Може би не трябваше да съм такава гадина. Нужно е обаче ясно и категорично да покажеш кой е главният мъжкар. Хората обичат да знаят къде им е мястото в обществената йерархия.
Освен това нямах съмнение, че единият от тях, ако не и двамата, са спипали Хари в имота. А ако не бяха те, то бяха някои други типове в същата униформа. Нали така, Бейн?
Пак не се виждаше никакъв наблюдаващ екип и започнах да се чудя какво по дяволите е замислил Шефър.
Излязох на шосе 56 и потеглих на север.
Превъртях в главата си разговора с Бейн Мадокс, което ме подтикна към някои интересни странични мисли. Крайният извод бе, че Бейн и Джон знаят, че Бейн и Джон играят шах един с друг.
Както й да е, Мадокс ме покани на вечеря. Разбира се, мис Мейфийлд също бе поканена. И по дрехите
