Частен клуб

бях, че Хари се е намирал в подобна ситуация.

Огледах се из магазина за нещо, което би могло да остане незабелязано от металотърсачи и при претърсване, като същевременно да може да се окаже по-полезно в напечено положение от, да кажем, вълнени чорапи.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита госпожица Шийнтъл, наистина красива млада дама. Едва сега го забелязах.

— Ами… това е малко дълга история… — Наистина не исках дай разправям за Мадокс и как частната му армия ме държи на прицел и ми отнема пистолета, след което аз вадя скритото оръжие, избивам ги и тъй нататък. — Аз… трябват ми някакви пособия за оцеляване.

— Какви по-точно?

— Не зная, Леели. Какво предлагате?

Тя ме заведе до единия ъгъл.

— Е, тук има някои неща. Но всъщност всички лагерни пособия са пособия за оцеляване.

— Не и когато става дума за бившата ми жена. Тя лагеруваше с влекач на къщи и домашна прислужница.

Леели се усмихна.

Огледах стоките и се опитах да измисля какво, по дяволите, бих могъл да вмъкна в хижата, без да бъде засечено от детектор. Зашеметяващите гранати почти нямат метал, така че реших да се пробвам.

— Да имате зашеметяващи гранати?

Тя се разсмя.

— Не. Защо пък да имам зашеметяващи гранати?

— Не зная. Може би за ловене на риба. Нали се сещате, вместо динамит.

— Това е незаконно — каза тя.

— Сериозно? Правя го през цялото време в Сентръл Парк.

— Стига, Джон.

Изглежда, наистина искаше да ми помогне, но аз не й помагах особено.

— Значи ще лагерувате. Нали така?

— Така. Точно затова си купих вълнените чорапи.

Тя намери отговора ми за смешен.

— Значи ви трябват пособия за зимно къмпиране.

— Всъщност нямам много пари в брой, а бившата ми жена открадна кредитната ми карта.

— Поне пушка имате ли?

— Не.

— Е, ще трябва да си отваряте очите на четири за мечки. По това време на годината са непредсказуеми.

— Също като мен.

— И не си мислете, че сте в безопасност с тези ваши пистолети. Последният, който се опита да спре мечка с пистолет, сега е трофей в бърлогата й.

— Много смешно.

— Не е смешно. Ако около лагера ви се появи мечка и започне да търси храна, ще трябва да почнете да дрънчите с тенджери и тигани…

— Нямам тенджери и тигани. Точно затова ми трябват зашеметяващи гранати.

— Не. Знаете ли какво ви трябва?

— Не. Какво?

— Трябва ви клаксон с въздух под налягане.

И взе една ламаринена кутия от лавицата.

— Това чили ли е? — поинтересувах се.

— Не…

— Въздух под налягане. Нали се сещате?

— Не, това е като… въздушна свирка. Обикновено ги подплашва, а и може да се използва за сигнализиране, ако загазите. Две дълги и едно късо. Става ли? Само шест долара.

— Сериозно?

— А това… — тя свали някаква кутия от лавицата, — това е мечешко гръмче.

— Ъ?

— Като сигнален пистолет. Разбирате ли? Ето, тук пише, че сигналната ракета излита на височина четиридесет метра и може да се види от петнайсет километра през деня и от трийсет нощем.

— Ясно… — В главата ми светна малка сигнална лампичка. — Да… това може и да свърши работа.

— Когато изстреляте патрона, той издава звук със сила сто и петнадесет децибела. Ще изкара акъла на всяка мечка.

— Аха. И мечката ще се наака от страх.

Тя се засмя.

— Да. Ето. — Подаде ми кутията и аз я отворих. Вътре беше устройството за изстрелване, на големина и външен вид колкото малко фенерче, и шест сигнални ракети колкото батерия АА. Но пък това дребно нещо вдигаше сериозна врява.

— Просто пъхате заряда тук, натискате това копче и ракетата излита. Ясно ли е? Само не го насочвайте към лицето си — каза Леели и пак се разсмя.

Всъщност нямаше да бъде насочено към моето лице, ако и когато се наложеше да използвам това чудо.

— И не го насочвайте към мечката — продължи тя. — Ясно? Може да я нараните или да предизвикате горски пожар. Не бихте искали да подпалите гората, нали?

— Тъй ли?

— Разбира се. Добре, ще получите ярка светлина, също като… какво пише тук? Около петнадесет хиляди свещи. — Леели се усмихна. — Ако я видя или чуя, ще дойда да ви търся. Това е трийсет долара. Става ли?

— Става.

— Значи взимате въздушния клаксон и мечешкото гръмче. Нали така?

— Да… Всъщност ще взема две мечешки гръмчета.

— Компания ли имате?

— Не, но ще стане чудесен подарък за рождения ден на петгодишния ми племенник.

— Не, Джон. Не. Това не е играчка. Това е голяма пиратка, с която си играят само възрастни. Всъщност ще трябва да подпишете АТО формуляр, за да го купите.

— Атомен формуляр?

— Не. Алкохол, тютюн и оръжия.

— Сериозно? — Взех още една кутия и отидохме до касата. Благодарих наум на шибаните мечки, че ми помогнаха да разреша проблема.

Леели ми даде формуляра от Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия, в който писмено заявих, че закупените от мен мечешки гръмчета ще бъдат използвани единствено за легитимно контролиране на досаждащи диви животни.

Е, това доста се доближаваше до намеренията ми, така че подписах.

На тезгяха имаше кутия шоколадчета и взех едно за Кейт. Щях да взема две, но не исках дай развалям вечерята.

— Това ли е всичко? — попита Лесли.

— Аха.

Тя маркира мунициите, въздушния клаксон, чорапите, шоколадчето и двете мечешки гръмчета.

Платих й с последните си пари в брой. Не ми достигнаха два долара и се канех да се откажа от шоколадчето, но Леели ме спря.

— Аз черпя — каза и ми подаде визитката си. — Мини утре и кажи от какво още имаш нужда. Приемам чекове, а в градчето има и няколко банкомата.