Частен клуб

— Благодаря, Леели. Ще се видим утре.

— Надявам се.

Аз също.

Върнах се в микробуса на Руди и потеглих към пансиона на Уилма.

Мечки. Мадокс. Атомна бомба. СНЧ. Путьов. Грифит.

Асад Халил, либийският терорист със снайпера, в момента изглеждаше като невинно момченце.

41

В 16:54 завих по дългата алея към пансиона на Уилма.

Видях някаква жена да наднича през прозореца на главната къща. Несъмнено бе Уилма и очакваше любовника си компютърджия. Сигурно се чудеше кой ли е този тип в микробуса.

Спрях при Езерната къща, събрах торбите от спортния магазин „Шийнтъл“ и почуках на вратата.

— Планинарят идва.

Кейт отвори и влязох.

— Откъде взе този ван? — попита тя.

— От Руди — обясних. — Важно е да сменяш колите, когато бягаш.

Тя не коментира.

— Как мина? Какво има в тези торби?

— Мина добре, макар Бейн все още да не гълта правилните лекарства. Чакай да ти покажа какво съм купил.

Изсипах съдържанието на двете торби върху кухненската маса.

— Чисти чорапи за мен, малко допълнително муниции и пълнители за нас…

— Защо?

— Въздушен клаксон и две мечешки гръмчета…

— Две какво?

— Подплашва мечките и сигнализира, ако си загазил. Доста хитро, нали?

— Джон…

— Ей, страхотен спортен магазин. Не знаех, че толкова много неща се продават маскирани. Ето ти шоколадче.

— Взе ли нещо за ядене?

— И аз хапнах шоколадче.

Седнах на стола в кухнята, свалих обувките и чорапите си, върху чиито стъпала видях власинки от килима и поне един дълъг черен косъм, за който се надявах да е на Бейн Мадокс, Кайзер Вилхелм или Хари Мюлер.

— Това е от кабинета на Мадокс — казах. — Имам предчувствието — всъщност надявам се, — че Хари е седял на същия стол, на който седях и аз.

Тя кимна.

Прибрах чорапите в найлонова торбичка, откъснах един лист от бележника си, записах набързо часа, датата, метода и мястото на вземане на пробата, подписах се и прибрах листа в плика.

После извадих мечето за косми от джоба си, махнах защитния калъф и отлепих първия пласт залепваща се хартия, който беше покрит с влакна и косми.

— Това е от килима във фоайето — обясних и внимателно залепих хартията за вътрешната страна на найлоновия плик. — Веднъж отмъкнах сандвича с шунка на един заподозрян в убийство от кухнята му — казах и започнах да пиша. — Получих достатъчно ДНК, за да го свържа с престъплението… но адвокатът му възрази, че доказателството не било взето по правилата — било откраднато, без разрешително, и затова не можело да се използва. Наложи се да се закълна, че заподозреният ми е предложил полуизяден сандвич… — Поставих бележката върху плика и завърших: — Е, съдията здравата се посмя. — Завих плика и се обърнах към Кейт. — Имаш ли лепенка?

— Не, но ще взема. Е, и какво стана?

— С кое? А, с доказателството. И тъй, адвокатът ме разпитва защо му е на обвиняемия да ми предлага полуизяден сандвич с шунка, аз седя на свидетелското място двайсет минути и обяснявам кое как се е случило и защо съм пъхнал сандвича в джоба си, вместо да го изям. — Усмихнах се, като си спомних показанията си. — Съдията беше страшно впечатлен от глупостите ми и обяви, че сандвичът може да се използва като доказателство. Адвокатът пощуря и ме обвини в лъжа.

— Е… все пак си е било лъжа. Ще го отречеш ли?

— Беше в сивата зона.

Тя не коментира.

— Онзи тип осъдиха ли го?

— Справедливостта възтържествува.

Намерих кърпата за ръце в дъното на втората торба.

— Това е от пикалнята на долния етаж, избърсах с нея това-онова — обясних на Кейт и написах бележка за кърпата. — Това попада в категорията на сандвича с шунката. Беше ли ми предложено да задържа кърпата за ръце, или съм я взел без разрешително за обиск? Какво ще кажеш?

— Не е моя работа да се произнасям. Ти трябва да го кажеш.

— Правилно… — Довърших бележката и прочетох на глас: — Предложена ми от Карл, служител на заподозрения, когато забеляза, че… какво? Че е заяла в ципа ми?

— Ще се наложи да го измислиш някак.

— Права си. Ще го довърша после. Добре, значи с малко късмет някои от тези косми и власинки от Къстър Хил ще съвпаднат с намерените по Хари, а също така може би негови косми и власинки са останали в Къстър Хил и са се смесили с това тук.

— Добра работа, Джон — каза Кейт. Това бе единственият й коментар.

— Благодаря — отвърнах. — Навремето бях добър детектив.

— Все още си.

Дрън-дрън.

— Мисля, че вече разполагаме с достатъчно проби и други доказателства, за да се обадим на Том Уолш и да се върнем възможно най-бързо в Ню Йорк — каза тя.

Игнорирах предложението й и й показах новите си вълнени чорапи.

— Ще вземем още една серия проби от хижата. Какви чорапи носиш?

Тя отговори на въпроса ми с въпрос:

— Сериозно ли говориш за поканата за вечеря?

— Да — казах и прибрах мечето за косми в джоба си. — Колко пъти се случва заподозреният убиец да те покани на вечеря?

— Е, Борджиите са го правели най-редовно.

— Сериозно? Те кои бяха? От италианската мафия, нали?

— Не, били са италиански благородници. Имали навика да отравят поканените си на вечеря гости.

— Наистина? И гостите продължавали да идват? Ама че глупост от тяхна страна.

— Точка за теб — каза тя и скъса опаковката на шоколадчето.

— Искаш ли да го опитам и да видя дали не е отровно? — попитах.

— Не, но ако си гладен, ще ти дам половината.

— Пазя си апетита за вечеря.

— Аз няма да отида там.

— Скъпа, той специално те покани.

— Ти също няма да отидеш — отсече тя. — Разкажи ми какво си говорихте.

— Добре, но първо се обади на Уилма.

— Защо?

— Кажи й, че ще й върнеш лаптопа преди шест и половина, и я помоли за лейкопласт.

— Добре. — Тя тръгна към бюрото, а аз закрачих бос към дивана, тъй като не исках да омърлям новите