17
В девет сутринта, когато стигнах до Федерал Плаза 26, Хари не беше зад бюрото си. Нямаше го и в 9:15 и 9:30. При последния ни разговор беше споменал, че днес трябва да се среща с Уолш. Шефът беше тук, а Хари отсъстваше.
Офисът бе доста смълчан. Преброих три бивши ченгета от НЙПУ и едно от ФБР — Кейт. Освен това в командния център на същия етаж трябваше да има поне един дежурен, който да следи телефоните, радиото и интернет. Надявах се, че терористите са предпочели Да прекарат дългия уикенд в съзерцаване на листопада в Нова Англия.
Обадих се на мобилния телефон на Хари Мюлер в 9:45 и оставих съобщение. После звъннах в дома му в Куинс и оставих съобщение на телефонния секретар. Потърсих го и по пейджъра, което се води За официално в нашия бизнес.
В десет и пет дойде Кейт и каза:
— Том Уолш иска да ни види.
— Защо?
— Нямам представа. Говори ли вече с него?
— Не.
Тръгнахме към кабинета на Уолш в ъгъла. Вратата беше отворена, така че влязохме, без да чукаме.
Уолш стана и ни посрещна в средата на помещението, което обикновено бе знак, че не му е до официалности. Посочи ни кръглата маса до прозореца и седнахме. Масата бе покрита с бумаги и папки — нещо много нехарактерно по времето, когато кабинетът се заемаше от Джак Кьониг.
Върху големия панорамен прозорец, горе-долу на мястото, където се бяха издигали Близнаците, имаше черна лепенка с контурите им и надпис:
911 — НЕ ЗАБРАВЯЙ!
Както казах, бе хубав есенен ден, също като преди година и един месец, когато бяха нападенията. Ако не беше онази среща в Близнаците, Джак вероятно щеше да е тук, в кабинета си, и щеше да види с очите си какво се случи. Дейвид Стейн също щеше да гледа от своя кабинет. Оказа се обаче, че са го видели много по-отблизо.
— Джон, хората от компютърна безопасност ме уведомиха, че в петък си се опитвал да отвориш с паролата си засекретен файл — започна Том Уолш.
— Така е — признах и го погледнах. Беше млад за поста главен специален агент — около четиридесетте, мургав ирландец, добре изглеждащ и неженен. Имаше репутацията на женкар и въздържател, което го правеше доста шантав за ирландец — тип, предпочитащ жените пред уискито.
— Какъв е интересът ти към този файл? — попита той.
— О, и аз не зная, Том. Не успях да го отворя, така че не мога да зная дали имам някакъв интерес към него.
Той впи поглед в мен. Помислих си, че търпението му е на път да свърши.
Мислех си, че не харесвам тевтонския стил на Джак Кьониг и си падам повече по Том Уолш — нали и аз съм наполовина ирландец. В случая обаче работата оформяше човека — храната над природата или както е там.
— Какво, по дяволите, е „Иракски Клуб Кемъл, Оръжия за масово поразяване“? — попита той.
— Просто поредната ми глупост. — Хвърлих поглед към Кейт, но тя не изглеждаше развеселена, а само объркана.
— Ясно. — Уолш погледна Кейт, своята праволинейна съратница от ФБР. — Каза ли на Джон за онова наблюдение?
— Да, но чак в неделя.
— Значи Хари Мюлер се е раздрънкал — обърна се той към мен.
— Хари Мюлер ли? За какво?
— Няма значение.
— Съгласен. И докато съм тук, мога ли да направя официално оплакване, че си искал от жена ми разрешение да ме пратиш на задача?
— Не съм искал
— Следващия път питай мен.
— Ясно. Взех си бележка.
— Защо ти е хрумнало тъкмо моето име?
Уолш като че ли не искаше да обсъжда това, но все пак отговори:
— Явно съм решил, че ти си най-добрият за тази работа.
— Том, както може би знаеш, проведох последното си наблюдение в Сентръл Парк и се изгубих за два дни.
Той се усмихна вежливо.
— Имах предвид други аспекти на наблюдението.
— Като например?
— Ами, това наблюдение включваше навлизане в частна собственост без разрешително, което е точно по твоята част. Освен това самото място — Къстър Хил Клуб — има добра охрана. Имаше голяма вероятност изпратеният съгледвач да бъде спрян и разпитван от частни охранители, а зная много добре, че си в състояние да се справиш с това. Членовете на този клуб са хора с известно политическо Сияние във Вашингтон.
Започвах да разбирам защо никой не бе изгарял от желание да ска от съдията разрешително за претърсване. Освен това сякаш имаше несъответствие между онова, което ми бе казал Хари Мюлер — рутинно наблюдение, пълнене на папки и тъй нататък — и приказките на Том Уолш. Хари не би тръгнал да ме лъже, така че стигнах до заключението, че не е бил инструктиран от Уолш като хората.
— И тъй, в крайна сметка ти е трябвало ченге да опере пешкира, ако нещо се скапе — казах.
— Това изобщо не е вярно. Да караме нататък. — Том Уолш ни погледна. — Нямаме никаква вест от Хари Мюлер.
Вече се бях сетил, че това е причината да сме в кабинета му, макар и да се надявах да греша.
— Трябваше ли да се обади?
— Само ако изникне проблем.
— Понякога, Том, когато има проблем, за него не се чува. И често просто не можеш да се обадиш.
— Благодаря, че ме просветли. Добре, нека ви кажа каквото ми е известно. Както знаете, Хари Мюлер тръгна оттук преди пет следобед в петък. Отишъл е до Техническия отдел, взел е каквото му трябва и е отишъл в гаража за караваната. Дженифър Лупо го засякла в гаража, разменили няколко думи — тя е последният човек, който го е виждал. Следващата вест от него е обаждане от мобилния му телефон до приятелката му Лори Баник в седем и четиридесет и осем сутринта в събота.
На масата имаше касетофон и Уолш го включи.
— Здрасти, миличка — разнесе се гласът на Хари. — Обажда се твоят единствен. Намирам се в планината, така че има възможност дълго да нямам обхват. Исках просто да ти кажа здрасти. Пристигнах към полунощ, спах в караваната и сега съм на пост недалеч от хижата на десните кукувци. Така че не ми се обаждай, ще ти звънна вкъщи, ако не те намеря на мобилния. Трябва да свърша това-онова на местното летище днес или утре сутринта, така че може да прекарам още една нощ тук. Ще ти се обадя, когато разбера как стоят нещата. До скоро. Обичам те.
— И тъй, знаем, че е стигнал и че се е намирал близо до имота отбеляза Уолш. — В девет и шестнадесет сутринта тя му е звъннала му е оставила съобщение, с което успяхме да се сдобием от телефонната компания.
И отново натисна бутона. Този път чухме гласа на Лори Баник.
