— Здрасти, скъпи. Получих съобщението ти. Бях заспала. Днес ще ходя на пазар със сестра ти Ан. Звънни ми по-късно на мобилния, става ли? Кажи ми дали ще оставаш за през нощта. Обичам те. И внимавай с онези десни ненормалници. Луди са по пищовите. Пази се.
— Несъмнено си говорил с нея — казах.
— Да. Тази сутрин. Каза ми, че към четири следобед в събота е получила есемес от Хари… — Той погледна един лист на масата и зачете: — „Съжалявам, че съм пропуснал обаждането ти. Лош обхват. Попаднах на едни приятели. Риболов и излети. До понеделник“.
Никой не изказа очевидното предположение, че есемесът може да е пратен и от някой друг. Очевидно обаче Лори бе решила, че е от Хари.
— Не беше особено радостна — каза Уолш. — Звъняла му е, след като е получила съобщението, но той не отговорил. Продължила да се обажда и да оставя съобщения, освен това го търсила на пейджъра четири или пет пъти. Последното й обаждане било от неделя вечерта. Описа ми съобщенията си като все по-гневни и емоционални. Казала му, че ако не й отговори, ще скъса с него.
— Кога гневът й се е превърнал в тревога? — попитах.
— Около десет вечерта в неделя. Имала е дежурния номер тук и се обадила. Разговаряла с дежурния агент на ФБР Кен Рийли и споделила загрижеността си.
Кимнах. И аз бях получавал подобни обаждания от приятелки, приятели, съпрузи и съпруги. Правиш всичко възможно да прецениш дали наистина има основание за безпокойство. В около сто процента от случаите любимите не са мъртви, но има голяма вероятност да станат, когато се приберат.
— Кен се опитал да я успокои, но с приятелките не се отнасят със същата вежливост като със съпругите, така че не й предложил кой Нае колко помощ — продължи Уолш. — Записал си номера й и обещал, че ще й се обади, ако научи нещо. Опитал се да се свърже с Хари по мобилния телефон и пейджъра, но отговор нямало. Това не го обезпокоило особено.
Всъщност нямаше и причина да се безпокои от друго освен от това, че Хари не е отговорил на повикванията по пейджъра. От една страна, бе уикенд, а агентите често забравят пейджърите си или може да се намират, да кажем, в шумен бар или тихо легло, където сигналът би могъл да остане незабелязан или пренебрегнат. Но от друга страна, Хари беше на задача.
— Възможно е просто да не е имало обхват — предположих. Уолш кимна и продължи:
— Дойдох тук в осем сутринта, взех отчетите на дежурните агенти и видях бележката на Кен Рийли за Лори Баник и Хари Мюлер. Не се разтревожих, но все пак звъннах на госпожа Баник и разговарях с нея. След това направих още няколко обаждания, в това число до полевия отдел на ФБР в Олбъни. Помолих оперативния дежурен Гари Мелиъс да пусне обява за изчезнал агент. Той каза, че ще го направи, макар да не ми се видя съвсем сигурен дали детектив Мюлер е изчезнал при изпълнение на служебните си действия, или при нещо друго. Във всеки случай уведоми щатската полиция, те на свой ред се свързали с местните ченгета, които познавали района, но не разполагали с много хора. В момента проверяват болниците, но засега не са открили неидентифицирани пациенти или новопостъпили с това име.
Погледна ни. Предполагам, че се мъчеше да определи как ни се вижда това и същевременно как ще се види на собствените му шефове, когато тръгне да докладва нагоре по веригата.
— Щатската полиция пуснала търсене на името му в автомобилния регистър. Имат марката, модела, цвета и номера на караваната му. Допреди петнадесет минути все още не я бяха намерили. — В районът е огромна пустош и търсенето може да продължи доста.
— Телефонът или пейджърът не предават ли някакви сигнали? — попита Кейт.
— Телефонната компания работи по въпроса. Засега няма нищо.
От разговора ми с Хари знаех, че трябваше да е тук тази сутрин. Уолш обаче все още не споменаваше нищо, така че се наложи да поема инициативата.
— Хари не трябваше ли да ти докладва днес?
— Да. Трябваше да остави оборудването и дисковете от апарата в Техническия отдел най-късно до девет сутринта, след което да се види с мен за разбор.
— И въпреки това все още не си на път да се разтревожиш сериозно.
— Загрижен съм. Но не бих се изненадал, ако всеки момент се обади или влезе в кабинета.
— Аз бих. Хари Мюлер не би пропуснал среща с началник. Уолш не отговори.
Не бях особено очарован от лежерния стил на управление на Том Уолш, но новаците в занаята трябва да внимават да не се обаждат на директора на ФБР, за да му докладват, че небето се сгромолясва.
Естествено налице бе и другото измерение на проблема самият Къстър Хил Клуб. Ако Хари Мюлер беше изчезнал в гората, докато бе дебнел Абдул Салами, реакцията щеше да е съвсем различна.
А и за да бъда циничен, ако Хари Мюлер бе от ФБР, а не от НЙПУ, реакцията вероятно щеше да е малко по-бърза — въпреки празниците. Агентът на ФБР Кен Рийли би могъл например да се обади на Том Уолш още в неделя вечерта. Не искам да кажа, че безопасността на ченгето е по-маловажна от тази на агента на ФБР; нещата са по-скоро свързани с недотам високата и отчасти заслужена репутация на свободните духове на най-съвършените същества на Ню Йорк.
— Мислиш ли, че изчезването на Хари е пряко свързано със задачата му? — попитах.
Уолш разполагаше с готов отговор.
— Не искам да спекулирам относно характера на изчезването му. О ако го направя, бих казал, че е възможно с Хари Мюлер да се е слчил някакъв инцидент. Районът е наистина огромна пустош и не изключено да се е изгубил или да е пострадал. Може да си е счупил крак, да е попаднал на капан за мечки, а може би дори да е бил нападнат от мечка. А според онова, което ми казаха от Олбъни, тамошните жители понякога бракониерстват. Хари най-вероятно е носил маскировъчно облекло и е възможно да е бил случайно улучен от някой ловец. С две думи, в дивия пущинак дебнат какви ли не опасности. Нали затова го наричат „пущинак“.
— И пак затова да ходиш сам по такива места не е най-умното нещо — коментира Кейт. — Трябвало е да има партньор.
— Строго погледнато, може и да е така — отвърна Уолш. — Аз обаче съм провеждал десетки подобни наблюдения само с един агент. Все пак Адирондак не е африканската джунгла.
— Но ти току-що каза…
— Не прибързвай с изводите. Това е стандартна процедура и досега никога не си повдигала този въпрос, когато сме обсъждали изпращането на Джон. Да се заемем с настоящия проблем.
Помислих си, че настоящият проблем е самият Уолш, така че се заех с него.
— Том, какво всъщност е Къстър Хил Клуб? Той се замисли за миг.
— Не разбирам какво общо има това с намирането на Хари, но щом искаш отговор… от онова, което зная — а то не е много, — става въпрос за много затворен елитен клуб за лов и риболов, чиито членове са предимно богати, влиятелни или и двете заедно.
— Спомена и че имали политическо влияние.
— Така ми бе съобщено. Бих казал, че членовете са наполовина Вашингтон и наполовина Уолстрийт.
— Откъде получи тази информация?
— Сведоха ми я. Не разпитвай. Сигурен съм, че актуалният и пълен списък на членовете на клуба не е публична информация, поради което от министерството на правосъдието поискаха наблюдение на тази среща.
— Кой ти се обади?
— Няма значение.
— Добър отговор. Какво трябваше да прави Хари на летището? И на кое летище? — Имах предвид съобщението на Хари до приятелката му.
Уолш се поколеба, после каза:
— Летището на Адирондак. Някои от участниците в събирането вероятно са пристигнали с пътнически самолет. Хари трябваше да иде до летището в събота или в неделя сутринта и да се сдобие с разпечатка на списъка с пътници.
Кимнах. Уолш забрави да спомене, че списъкът на пътниците може да се получи от всяко летище с компютър, стига да се свържеш с авиокомпанията. Това означаваше, че задачата на Хари на летището е била да разбере кой е пристигнал с частен самолет или с чартърен полет. Плюс това евентуално да направи
