— Том, ако Хари е задържан от охраната на клуба, Мадокс ще знае, че е под наблюдение — посочих очевидното.
— Първо, нямаме нито улики, нито основание да смятаме, че Хари е задържан в Къстър Хил Клуб. Но дори и да е, той със сигурност ще се придържа към прикритието си.
— Което е?
— Орнитолог любител.
— Тоя номер едва ли ще мине. Ами ако охраната го претърси? Чист ли е трябвало да влезе?
Уолш се поколеба.
— Не. Но какви са шансовете да го претърсят частни охранители? Или пък Хари да позволи подобно нещо?
— Не зная, Том. Но и не държа да го науча от личен опит. Ако бях на негово място, нямаше да си нося федералната карта и глока. Дори когато се представят за търговци на дрога, ченгетата не си носят пищова и значката.
Уолш като че ли не оцени лекцията ми.
— Първо на първо, Къстър Хил Клуб не е свърталище на наркодилъри, така че не използвай полицейските си аналогии там, където не са подходящи. Освен това да предположим, че Хари не е бил спрян, задържан или претърсен от охраната.
— Добре, да предположим тогава, че се е изгубил или наранил на територията на клуба. Щатската и местната полиция трябва веднага започнат претърсване по въздух и земя. Какво чакаме?
— Не чакаме, Джон. Караме стъпка по стъпка и в момента те
— На мен лично не ми просветва особено — отвърнах.
— Това си е най-обикновена задача. Имаш точно толкова светлина, колкото да направиш следващата крачка в тъмното.
— Звучи ми кретенски.
— Но е официалната политика.
— Джон, трябва да тръгваме — каза Кейт.
Уолш стана. Ние също.
— Ако междувременно изскочи нещо, ще ви се обадя в хеликоптера.
Стиснахме си ръцете.
— Ако трябва да останете за през нощта, наемете си стая — каза Уолш.
— Не очаквай да ни видиш, преди да сме намерили Хари — отговорих.
— Успех.
Излязохме от кабинета, върнахме се на бюрата си, изключихме компютрите, събрахме си нещата и взехме асансьора до партера. Шофьорът ни чакаше отвън.
— Какво мислиш? — попита Кейт на път към вертолетния парк.
— Мисля, че човек никога не трябва да ходи на работа в почивен ден. Нито едно добро дело не остава ненаказано.
— Изкарах късмет, че дойдох — каза тя. — Попитах те какво мислиш за Хари.
— Според личния ми опит и статистиката най-вероятното обяснение за всяко изчезване, особено на зрял мъж, е злополука, самоубийство или планирано покриване. Рядко става въпрос за злодеяние.
— Мислиш ли, че става въпрос за злополука?
— Не.
— А самоубийство?
— Не и Хари.
— Възможно ли е просто да се е замотал някъде?
— Не.
— Значи…
— Да.
Останалата част от пътя изминахме в мълчание.
18
На площадката имаше няколко хеликоптера. Нашият се познаваше лесно, тъй като имаше надпис ФБР — нещо, което липсва на повечето машини на Бюрото. Предпочитам да пътувам и да се появявам от необозначени превозни средства, но пилотът обясни, че това била единствената машина, която успели да открият за толкова кратко време. Карай, казах си.
Качихме се на вертолета — „Бел Джет Рейнджър“ — и той се издигна над площадката на Ист Ривър и полетя на север над реката. Отляво се издигаха кулите на остров Манхатън, а отдясно се виждаха загадъчните равнини на Бруклин и Куинс, които посещавам доста рядко.
Продължихме на север над Хъдсън.
След десетина минути прелетяхме над Тапън Зий Бридж, а малко по-късно продължихме да се носим на север над откритата местност от двете страни на долината.
Не съм голям любител на откритите пространства, но все пак от въздуха се разкриваше живописна панорама към малки градчета, Ферми и дървета, чиито есенни листа блестяха на ярката слънчева светлина.
— Нямаше да е зле да имахме вила някъде тук — каза Кейт.
Знаех какво предстои. Където и да отидехме, тя искаше вила — на брега, в гората, в планината или каквото се случеше. Ако не се лъжа, общият им брой бе някъде към четиринадесет. Отговорих й по стандартния начин.
— Да, чудесен пейзаж.
Река Хъдсън, или американският Рейн, проблясваше под слънчевите лъчи и покрай високите й брегове различавахме имения и замъци.
— Ей там има един хубав замък с табела ПРОДАВА СЕ — казах.
Тя не ми обърна внимание.
— Понякога ми се иска да зарежа всичко, да си намеря някое място в провинцията и просто да заживея нормален живот. Замислял ли си се за подобно нещо?
Неведнъж след 9/11 бях чувал подобни думи, при това не само от Кейт. Медийните психолози го обясняват с посттравматичен стрес, безпокойство, страх от нова атака, опасения от антракс и тъй нататък.
— Както може би помниш, миналата година бях готов да си събирам багажа, но след атаките разбрах, че няма да ида никъде — отговорих. — Сега съм мотивиран.
Тя кимна.
— Разбирам. Но… все си мисля, че ще се случи отново и следващия път може да се окаже още по-лошо. Може би антракс, отровен газ или радиоактивно устройство…
Не отговорих.
— Доста хора напуснаха града, Джон.
— Зная. Вече е много по-лесно да спреш такси или да направиш резервация за обяд.
— Не е смешно.
— Права си, не е.
Всъщност познавах хора, които след 9/11 си бяха купили къщи в провинцията или се бяха сдобили с яхти за по-бързо измъкване. Това не е здравословно, макар и да изглежда умно.
— По-стар съм от теб и си спомням времето, когато нещата бяха различни — казах. — Не обичам начина, по който ни накараха да живеем ония мръсници. Предпочитам да живея достатъчно дълго, за да видя как нещата се оправят. И искам да участвам в това оправяне. Така че няма да бягам.
Тя нямаше какво да ми отговори и двамата мълчаливо се загледахме в приятния есенен пейзаж долу.
