— С какво пристигна?
— С полета на Комютеър от Бостън. Май беше в събота. Точно така, събота. Дойде с полета в единайсет и един от охраната на летището го позна.
— Взе ли кола под наем? — попита Кейт.
— Не. Посрещна го един от Къстър Хил Клуб — това е на петдесетина километра оттук. Със същия полет пристигнаха още трима души. Май бяха заедно.
— Откъде знаете, че посрещналият министъра на нещо си е от този клуб? — попитах.
— Беше с униформата на клуба. От време на време идват да посрещат пътници. И четиримата пътници взеха багажа си и излязоха отвън, където ги чакаше микробус.
Кимнах. Малко неща остават незабелязани на такива затънтени места.
— Този микробус от Къстър Хил Клуб идвал ли е и за пристигащи от другите полети?
— Не зная. Може би, когато не съм била на смяна.
— А да е оставял заминаващи?
— Не зная. Не гледам само паркинга, имам и друга работа.
— Права сте. — Не исках да показвам прекалено голям интерес към Къстър Хил Клуб, така че превключих на друга тема. — Онова, което искаме да научим, е дали вие или ваш колега не е видял някой, който да изглежда… ох, как да го кажа така, че да не звучи като проява на расизъм?… Някой, който прилича на… ами, на жител на страна, в която има много камили?
Тя кимна разбиращо, замисли се за секунда и отговори:
— Не. Подобен човек щеше да се набива на очи. И още как.
— Ще бъдете ли така добра да попитате и останалите по-късно?
Тя кимна ентусиазирано.
— Разбира се. Искате да ви се обадя ли?
— Аз ще ви се обадя, даже всъщност ще намина.
— Добре. Ще поразпитам. — Бети стана и впери поглед в нас. — За какво е всичко това? Да не би да предстои нещо?
Пристъпих към нея и заговорих тихо:
— Свързано е със зимната олимпиада в Лейк Плесид. Но да си остане между нас.
Бети пообработва информацията няколко секунди, после каза:
— Зимната олимпиада беше през осемдесета!
Погледнах Кейт и възкликнах:
— По дяволите! Закъснели сме! — Обърнах се към Бети. — И случи ли се нещо?
Кейт ме изгледа многозначително и въздъхна:
— Това е начинът на детектив Кори да каже, че не ни е позволено да обсъждаме темата. Но наистина бихме могли да се възползваме от помощта ви.
Обикновено в този момент даваш на съвестния гражданин визитната си, но в случая пускахме димна завеса. Кейт е истински майстор в това и поиска визитката на Бети.
— Ще ви се обадим. Благодаря ви за помощта.
— Ще направя всичко възможно, просто кажете. Ако тези хора се опитат да направят нещо тук, знаем как да се оправяме.
— Това е
Тя изсумтя, после каза:
— Така и така сте тук, няма да е зле да хвърлите едно око и на Къстър Хил Клуб.
— Защо?
— Странни работи стават там.
Почувствах се като герой от второкласен филм, в който местен жител ме предупреждава за страшното място на хълма, но аз пренебрегвам съвета. Точно така постъпих във втората част.
— Благодаря — отвърнах неопределено. — Как е храната в ресторанта?
— Доста добра, но е скъпичка. Пробвайте двойния чийзбургер с бекон.
Имаше вид, сякаш вече е пробвала няколко.
Изпрати ни до изхода и щом излязохме, казах строго на Кейт:
— Каквото и да правите, мис,
Тя се засмя и отвърна:
— А вие не опитвайте двойния чийзбургер с бекон.
Всъщност това бе първият риск, на който щях да се изложа днес, преди да поемем към Къстър Хил Клуб.
20
— Отивам до онова място — казах на Кейт, след като свършихме с усмивките.
— Крайно време е. Пълен си с лайна. — Именно. Ще се срещнем при гишето за коли под наем. Разделихме се. Освежих се и четири минути по-късно стоях на мястото за среща. Жените се бавят повечко.
Имаше две гишета за коли под наем — на „Ентърпрайз“ и „Херц“, едно до друго в дъното на терминала. Младият тип от „Ентърпрайз“ седеше и даже четеше някаква книга. Зад гишето на „Херц“ млада жена си играеше на компютър. На голямата табелка на гърдите й пишеше МАКС. Реших, че става въпрос за името й, а не за размера на сутиена.
— Здрасти, Макс. Имам резервация на името на Кори.
— Да, сър.
Намери резервацията ми и се заехме с бумащините, което отне само няколко минути — После тя ми подаде ключовете за един „Форд Таурус“ и обясни как да стигна до фирмения паркинг.
— Имате ли нужда от някакви напътствия? — попита ме.
— В живота ли?
Тя се изкиска.
— Не. За пътуването. Искате ли карта?
— Разбира се — Взех картата и добавих: — Всъщност търся и къде да отседна.
— Ей там има стойка с диплянки — каза тя. — Хижи, ресторанти, тъй нататък.
— Страхотно — кое място е върхът в района?
— Върха.
— Какво, какво?
Тя се усмихна.
— Ами върхът е Върха. Така се казва — Върха.
— Ясно — Значи да отседна там?
— Само че е доста скъпичко.
— Колко доста? Стотачка?
— По-скоро хилядарка.
— На година?
— На нощ.
— Майтапиш се.
— Не сериозно. Наистина е скъпо.
— За мен не е проблем. — Не ми се вярваше да мине през счетоводството, но бях в настроение за щуротии. — Та как се стига до Върха?
— Стига майтапи. — Тя се разсмя.
— Защо не? Имам богат чичо.
— Аха. И какво?
— Аз съм наследникът.
Тя се засмя учтиво и ми подаде картата. На нея имаше множество тесни лъкатушещи пътища и съвсем малко населени места. Помислих си за Хари, който обичаше Адирондак, и се помолих на Бог този път нещата
