— Сър, единствените преки полети оттук са до Олбъни и Бостън — информира ме Бети.
— Сериозно? А как стои въпросът с пристигащите?
— По същия начин. Олбъни и Бостън. Континентал Комютеър. Два полета дневно. Току-що изпуснахте последния до Бостън. — Тя посочи с палец таблото с разписанието на стената зад себе си. — Самолетът за Олбъни излита в три следобед.
Една авиокомпания, два града, два полета до всеки от двата. Това правеше работата ми по-лесна и бърза.
— Бих искал да говоря с управителя.
— Аз съм.
— Аз пък си помислих, че сте продавачка на билети.
— Това също.
— Надявам се да не сте и пилотът.
Кейт явно изгуби търпение и извади идентификационната си карта.
— ФБР, госпожо. Аз съм специален агент Мейфийлд, а това е помощникът ми детектив Кори. Можем ли да говорим насаме?
Бети ги погледна.
— О… вие сте хората, които току-що пристигнаха с вертолета.
Явно тук големите новини пътуваха бързо.
— Да, госпожо. Къде можем да проверим списъците на пътниците?
Тя стана и заръча на помощника си Ранди да брани крепостта.
— Елате.
Заобиколихме гишето и влязохме през една отворена врата в малък кабинет с бюра, компютри, факсове и други електронни неща.
Тя седна зад едното бюро и се обърна към Кейт — аз явно не й допадах.
— Какво точно ви трябва?
— Списък на пътниците, пристигнали тук в четвъртък, петък, неделя и днес — отвърна Кейт. — А също така списъкът на заминаващите от същите дни, както и утре.
— Добре…
— Някой друг да е идвал тук или да ви се е обаждал през последните няколко дни с подобно искане? — попитах.
— Не.
— А ако се е обаждал, докато ви е нямало, щяхте ли да знаете?
— Тя кимна.
— Разбира се. Джейк, Хариет и Ранди щяха да ми кажат.
Може би Кейт бе права и трябваше да направя онова, което направиха много колеги — да стана шеф на полицията в някое малко градче където всеки познава всекиго. Кейт щеше да помага на учениците да пресичат улицата, аз щях да прекарвам цялото си време в местната кръчма а тя щеше да ми кръшка с горския.
— Можете ли да разпечатате списъците? — попитах.
Бети се завъртя на стола и заблъска по клавиатурата. Принтерът започна да плюе хартия. Погледнах първите няколко страници.
— Доста малко хора летят с тези полети.
— Машините са малки — отговори Бети, докато продължаваше да троши клавишите. — По осемнадесет пътници максимум.
Добра новина.
— И това ли са всички пристигащи и заминаващи за въпросните дни?
— За момента. Не мога да ви кажа със сигурност кой ще замине за Олбъни със самолета в три или с полетите утре. Това са резервациите.
— Добре. Имате ли записи на пристигащите и заминаващи частни машини?
— Не. Това е
— Ох, да бе! Та къде е офисът на ФАА?
— В другия край на терминала.
Преди да кажа, че това помещение не е достатъчно голямо, за да има друг край, Бети добави:
— Държат записи за пристигащите и заминаващи самолети само ако останат тук за през нощта или купуват гориво.
Ей затова обичам тази работа — всеки ден научаваш по нещо ново, което няма да ти послужи никога.
— Можете ли да ни покажете тези записи? — попита Кейт.
— Ще пратя Ранди да ви донесе копие. — Бети вдигна телефона. — Миличък, бъди така добър и иди до офиса на ФАА.
Обясни на помощника си какво й трябва, затвори и се обърна към нас.
— Мога ли да ви попитам за какво ви трябват тези списъци?
— Нямаме право да казваме и трябва да ви помоля да не споменавате за това пред никого — отвърна Кейт.
— Дори на Джейк, Хариет и Ранди — добавих аз.
Бети кимна отговорно, докато съставяше в главата си списък на хората, на които да разкаже за посещението от ФБР.
След няколко минути се появи Ранди и връчи няколко страници на Бети, която ги предаде на Кейт. Двамата погледнахме списъка. За въпросните дни бяха регистрирани двайсетина частни самолета, но единствената информация на разпечатката бе марката, моделът и номерът на опашката на всеки.
— Разполагате ли с информация кои са собствениците на тези самолети?
— Не, но можете да ги откриете по номерата.
— Вярно. Мога ли да науча кой е бил на борда?
— Не. При частните полети не се водят записи кой е на борда. Нали затова са частни.
— Вярно бе. Бог да благослови Америка.
Значи Осама бин Ладен може да се настани на борда на частен самолет и никой няма да разбере. Дори сега, една година след 9/11, мерките за сигурност по отношение на частните самолети все така не съществуват, докато летящите с пътническите линии, в това число бебета, екипаж и милите стари дами, биват пребърквани и проверявани с металотърсачи. Правете си изводите сами.
Кейт събра разпечатките и ги прибра в куфарчето.
Зададох на Бети стандартния въпрос.
— Да сте забелязали нещо необичайно този уикенд? Тя завъртя стола си към нас.
— Като например? Защо винаги питат така?
— Необичайно — обясних й. — Обратното на обикновено. Тя поклати глава.
— Нищо, за което да се сетя.
— Да са пристигнали повече хора от обикновеното?
— Ами да, доста хора идват за празниците. През лятото и зимата понякога има доста навалица. Но през есента идват само любителите на листопади. После започва ловният сезон, после празниците около Деня на благодарността, Коледа, ските, после…
Спрях я, преди да е стигнала до Великден.
— Някой от пътниците да изглеждаше необичайно?
— Но. Но знаете ли какво?
— Какво?
— Някаква голяма клечка долетя от Вашингтон.
— Да не се е изгубил?
Бети погледна към Кейт, сякаш я питаше как е могла да се събере с такъв задник. Кейт пое топката.
— Кой беше?
— Не си спомням. Министър на нещо си. Името му би трябвало да е в списъка на пътниците.
