На западния бряг на Хъдсън се появи Военната академия в Уест пойнт — високите й готически кули заблестяха на слънчевата светлина. Успях да различа една рота кадети на плаца. Маршируваха.
— Нещата няма да се оправят толкова бързо, че да го доживеем — каза Кейт.
— Е, не можеш да си сигурна. Така че е по-добре да правим всичко по силите си.
Тя се замисли за миг.
— Това с Хари… няма нищо общо с ислямския тероризъм, но и то е част от проблема.
— Как точно?
— Все става въпрос за хора, участващи по един или друг начин в борбата за надмощие. Религия, политика, войни, нефт, тероризъм… светът се е запътил към нещо много по-лошо, отколкото сме виждали досега.
— Може би. Дай обаче да намерим Хари. Тя се загледа през прозореца. Кейт е психически храбра. Бях се убедил в това, когато господин Халил ни използваше като движещи се мишени за своя снайпер, но изминалата година бе взела своето от емоционалното й здраве.
А и за всички нас от този бизнес не е особено здравословно ежедневното четене на засекретени записки за една или друга вътрешна Уплаха. Това, наред с предстоящата война с Ирак, започваше да опъва нервите на някои от хората, с които работех.
Като всички нас, Кейт бе имала своите добри и лоши дни. Днес определено не беше добър ден. Всъщност десети септември две хиляди и първа бе последният й наистина хубав ден.
Девета част
Понеделник
Северната част на щата Ню Йорк
Предвид мащабите на реакцията спрямо евентуален инцидент с оръжия за масово поразяване, неговите инициатори биха се поколебали да задействат механизмите, които да предизвикат подобен отговор.
19
Два часа и петнадесет минути след като изхвърчахме от центъра на Манхатън, летяхме над градчето Саранак Лейк. След още няколко минути се появиха три дълги, образуващи триъгълник писти, заобиколени от гора. Стори ми се, че видях спотайващи се между дърветата мечки.
Докато се спускахме, различих много шикозни корпоративни самолети, макар че на опашката само на един от тях се виждаше фирмено лого. В случая с корпоративните самолети рекламата не е желателна — отчасти от съображения за сигурност и отчасти защото излишната показност обикновено вбесява акционерите. Въпреки това потърсих самолет с марката ГОКО, но опитите ми се оказаха безрезултатни.
Пилотът заговори с някого по радиото и приземи вертолета на площадката зад една дълга облицована с дърво сграда — приличаше на планинска хижа. Имаше малко необичаен за летище вид, но от редките ми пътувания из тези планини знаех, че местните се отнасят много сериозно към селския вид на района. Честно казано, бях изненадан, че хангарите не приличат на навеси за дърва.
Както и да е, пилотът изключи двигателя и нивото на шума забележимо падна.
Вторият пилот изскочи от кабината, отвори нашата врата и подаде ръка на Кейт. Наложи се да сляза без негова помощ.
Случайно да видя мечки? — извиках му през затихващия вой на перките.
— Ъ?
Няма значение. Ще останете ли?
— Не. Зареждаме и се връщаме в Ню Йорк — Докато говореше забелязах към нас да приближава цистерна. Обслужването тук бе по-бързо, отколкото и на бензиностанцията, на която зареждам. Сигурно бе свързано с надписа ФБР върху вертолета.
Огледах почти празното летище. Зад корпоративните самолети се виждаха по-малки машини. Не се забелязваше никакво активно движение.
Беше доста хладно. От устата ми излизаше пара — нещо, което не бих искал да видя в 13:30 в слънчев ден в началото на октомври.
— Как само ухае въздухът — каза Кейт.
— Не надушвам нищо.
— Мирише на планина, Джон. Виж дърветата… върховете…
— Къде сме попаднали, по дяволите?
— В Божията земя.
— Хубаво. И без това имам няколко въпроса към него.
Приличащата на хижа постройка се оказа пътническият терминал. Заобиколихме към главния вход, който можеше да се похвали с покрита веранда, заобиколена от груб парапет. Имаше машина за цепен и маса за пикник, на която седеше един тип от охраната и пушеше. Никой не би могъл да сбърка това място с международното летище „Кенеди“.
— Ще звънна на Том — каза Кейт.
— Защо?
— Може да са пратили някой да ни чака.
— Е, не виждам как биха ни пропуснали.
Наоколо нямаше жива душа, а на паркинга имаше само десетина коли, половината вероятно изоставени от хора, взели си еднопосочни билети до някое не толкова затънтено място.
Влязохме в чакалнята. Бе относително по-топла от ледената алпийска долина навън. Беше малка, функционална и тиха.
Колкото малка и изолирана да беше обаче, също си имаше пункт за проверка със задължителния металотърсач и скенер за багажа. На пункта нямаше служители, както между другото и пътници, така че реших, че скорошни полети не се очакват.
Кейт огледа празния терминал и каза:
— Не виждам никакви потенциални посрещачи.
— Как можеш да си сигурна при тая навалица?
Тя не ми обърна внимание.
— Има гишета за коли под наем… а освен това и ресторант, а също и тоалетни. Откъде почваме?
— Оттам. — Обърнах се към самотното гише за самолетни билети с надпис КОНТИНЕНТАЛ КОМЮТЕЪР.
— Какво си намислил? — попита Кейт.
— Да видим какво е трябвало да намери Хари тук.
— Том не…
— Том да си го начука.
Тя се замисли над думите ми и се съгласи.
— Да, да си го начука.
Приближих малкото гише, зад което седяха и ни наблюдаваха внушителна жена на средна възраст и млад мъж. Приличаха на брат и сестра. За съжаление това май се отнасяше и за родителите им. Дамата, която според табелката на ревера се казваше БЕТИ, ни поздрави.
— Добър ден. Какво ще обичате?
— Билети до Париж — казах.
— С прекачване в Олбъни или в Бостън?
— Това не може ли да се спести?
