да се развият добре.
Макс постави едно кръстче на картата.
— Върха се пада в северната част на езерото Саранак, горе-долу тук. Няма да е зле да се обадите, за да ви упътят. Всъщност трябва да се обадите и за резервация. Все са пълни.
— При хилядарка на нощ?
— Да. Направо не е за вярване. — Тя измъкна изпод тезгяха телефон, намери номера на Върха и го записа върху картата. — На стойката няма да намерите брошура за Върха.
— Ясно. Прибрах картата в джоба си.
— Значи сте от Ню Йорк? — попита Макс.
— Да.
— И какво ви доведе насам?
— Един хеликоптер.
Тя понечи да се усмихне, но явно в главата й светна някаква лампичка.
— О, вие сте онзи от хеликоптера на ФБР.
— Правилно. Фабрика за балъци и резил.
Тя се разсмя.
— Не… ФБР. Като Федерално бюро за разследвания.
Появи се Кейт с две чаши кафе.
— Добре ли си прекарваш?
— Наемам кола.
— Чух те да се смееш още от ресторанта. Какъв е вицът?
— Че Върха е върхът.
Макс се разсмя. Кейт остана сериозна.
— Дълга история — казах.
— Съкрати я тогава.
— Добре, има едно място… хотел или нещо такова…
— Комплекс — услужливо се обади Макс.
— Да. Комплекс, който се казва Върха. И тъй, Макс — това името на младата дама… та значи аз я попитах кое място е върхът, а тя отговори: „Върха“…
— Ясно, схванах — каза Кейт и остави кафето ми на гишето.
— Тъкмо се канех да се представя като федерален агент — отвърнах професионално.
Кейт ме изпревари и показа документите си.
— Трябват ми ксерокопия на всички договори за наети коли от четвъртък до днес, в това число и колите, които не са върнати. Вижте какво можете да направите за десет минути. Ще бъдем в ресторанта.
После отиде до гишето на „Ентърпрайз“ и се заприказва с младежа там.
— Това е жена ми — обясних на Макс.
— Еее, никога нямаше да се сетя.
Взех си кафето и влязох в ресторанта, който всъщност си беше най-обикновено кафене. Стените и таванът бяха боядисани в противно небесносиньо в комплект с бели облаци, каквито не могат да се видят никъде на тази планета. От тавана висяха пластмасови модели на биплани. Мотивът се допълваше от снимки на различни летателни апарати. Имаше празен бар с четири стола, както и дванадесет празни маси, от които можех да избирам. Седнах на една до прозореца, през който се виждаше пистата. Появи се привлекателна сервитьорка с меню.
— Здравейте, как сте? — попита ме тя.
— Страхотно. Като щастливо женен. Ще донесете ли още едно меню? Жена ми ще се появи след минутка.
— Разбира се… — Тя остави менюто на масата и отиде за друго.
Телефонът ми иззвъня. Вместо номер се изписа СКРИТ, което в деветдесет процента от случаите означаваше, че се обаждат от работата. Оставих го на гласова поща. Кейт влезе в кафенето и каза:
— Телефонът ми току-що звъня.
— Сигурно са те търсили от Бергдорф.
Тя седна и провери гласовата си поща.
— Том Уолш. Иска да му звънна.
— Изчакай няколко минути.
— Добре.
Тя измъкна разпечатките от куфарчето си и ги остави на масата. Взех половината и докато ги прелиствам, набирах един номер на телефона си.
— На кого звъниш?
— На Върха.
Вдигна някакъв Чарлз.
— Бих искал да направя резервация за довечера.
— Да, сър. Имаме няколко свободни места.
— А стаи?
— Да, сър. Мога да ви предложа Мохокската стая в Главната резиденция, Поста в Орлово гнездо, Наблюдателницата в Дома за гости…
— Задръж, Чарлз. Какво мога да получа за хилядарка?
— Нищо.
— Нищо? Дори походно легло в кухнята?
Той ми цитира някои от цените на свободните стаи и направо ме скалпира с новината, че Мохок, която бе най-евтината, струва дванайсет стотачки на нощ.
— А има ли отопление и електричество?
— Да, сър. Колко нощи ще останете при нас?
— Не съм сигурен, Чарлз. Нека като за начало бъдат две.
— Да, сър — каза той и добави: — Ако ще оставате и в сряда, желателно е облеклото за вечеря да е черно.
— Да не искаш да кажеш, че трябва да нося смокинг, за да си изям вечерята в гората?
— Да, сър. Уилям Ейвъри Рокфелер, който притежавал това място, държал на вечеря всички да са с официално облекло. Опитваме се да възстановим традицията в сряда и събота вечер.
— Може и да се наложи да пропусна събитието. Имам ли някакъв шанс за румсървис, ако съм по бельо?
— Да, сър. Как ще платите капарото?
Казах му името си и номера на служебната кредитна карта и още някои подробности.
— Имате ли мечки там?
— Моля?!
—
— О… ние… в района има мечки, но…
— Нахрани ги довечера, Чарлз. До скоро.
Затворих.
— Правилно ли те чух? — каза Кейт.
— Да, шибани мечки.
— Имах предвид цената на стаята.
— Да, ще спим в Мохокската стая. Наблюдателница за две хиляди долара ми се вижда малко екстравагантно.
— Да не си полудял?
— Защо питаш? След двете нощи в оная квартира заслужавам нещо по-така.
— Мисля, че квартирните в района на Олбъни са сто долара на ден — напомни ми тя. — Ще трябва да доплатим… тоест да доплатиш разликата.
— Ще видим.
