— Вече сме снимани — казах на Кейт. — Нали?
— И аз почвам да си мисля така.
Качихме се в колата и се върнахме по шосе 56, влязохме в парка и започнахме да се оглеждаме за Голия път. Намерих го и завих по тясната ивица асфалт, минаваща през тунела в дърветата.
— Искаш ли сушено говеждо?
— Не, благодаря. И не замърсявай.
Бях толкова гладен, че можех да изям и мечка, но се задоволих със сушеното говеждо, което се оказа гадно. Изхвърлих целофанената опаковка на задната седалка, с което допринесох за запазването на екологията.
Наближавахме Къстър Хил Клуб. Според Уолш около имота би трябвало да тече претърсване по въздух и земя, но не забелязах хеликоптери или самолети, нито пък полицейски автомобили. Това не беше добър знак. Всъщност точно обратното.
Кейт погледна мобилния си телефон.
— Има покритие. Я, имам и съобщение.
Понечи да чуе пощата си, но я спрях.
— В момента сме извън обсег. Никакви пощи, никакви обаждания.
— Ами ако са намерили Хари?
— Не искам да зная. Отиваме да видим Бейн Мадокс.
Тя прибра телефона в джоба си и в същото време пейджърът й иззвъня. Моят се обади минута по- късно.
Следвахме указанията на Руди и след двадесетина минути излязохме на Гьола на Макюън и продължихме по тесния, но добре павиран път.
Пред нас се появи голяма табела, закрепена на два триметрови стълба от двете страни на пътя и осветена с прожектори.
Минахме под табелата и пред нас се разкри поляна с груба колиба, издигаща се зад затворена стоманена порта.
Отвътре излязоха двама мъже в маскировъчно облекло, сякаш знаеха за пристигането ни много преди да се появим.
— Детектори за движение или звук — казах на Кейт. — А може би камери.
— Да не говорим, че тези двамата са с кобури, а единият ни гледа с бинокъл.
— Господи, как мразя частни охранители. Дайте ми кремъклийката, рог барут и…
— Имаше знак да намалим до осем километра в час. Намалих и приближих затворената порта. На три метра от нея имаше гърбица и знак, на който пишеше СПРИ ТУК. Спрях.
Вратата — оказа се електрическа — се плъзна на няколко стъпки и единият от мъжете тръгна към колата. Свалих стъклото на прозореца. Мъжът се наведе и попита:
— Какво има?
Беше на трийсет и нещо, целият пременен във военни дрехи, с шапка, кубинки и пистолет. Изражението му като че ли искаше да каже, че е много печен и може да стане опасен, ако го предизвикат. Липсваха му единствено слънчевите очила и свастиката.
— Федерален агент Джон Кори и федерален агент Кейт Мейфийлд. Дошли сме да се видим с господин Бейн Мадокс.
Това като че ли пропука каменната му физиономия и той попита:
— Господин Мадокс очаква ли ви?
— Ако ни очакваше, щяхте да знаете, нали?
— Аз… мога ли да видя документите ви?
Искаше ми се да му покажа глока, за да знае, че не е единственият с желязо, но все пак реших да съм мил и му подадох картата си. Кейт направи същото.
Той се зае да ги разучава и останах с чувството, че или познава, че са истински, или че се преструва на много вещ в разпознаването на документи.
Прекъснах заниманията му с думите:
— Те все пак са си наши.
Той се поколеба, но ни върна картите.
— Тук сме да се видим с господин Бейн Мадокс по официален въпрос.
— И какъв точно е този въпрос?
— Вие ли сте господин Мадокс?
— Не… но…
— Виж, приятел, имаш десетина секунди да направиш нещо блестящо. Обаждай се, ако трябва, а после отваряй шибаната порта.
Той изглеждаше леко вбесен, но запази самообладание.
— Изчакайте.
Върна се при портата, промъкна се през отвора и каза нещо на колегата си. После двамата изчезнаха в дървената колиба.
— Защо винаги търсиш конфронтации? — попита Кейт.
— Конфронтация е, когато извадя пищова. А аргументация — когато дръпна спусъка.
— Федералните агенти ги учат да бъдат вежливи.
— Тия уроци съм ги пропуснал.
— А ако не ни пуснат? Могат да ни откажат достъпа в частна собственост, ако нямаме разрешително за обиск.
— Къде го пише това?
— В конституцията.
— Десетачка, че ще ни пуснат.
— Дадено.
Неофашистът отново се появи до колата ни.
— Ще ви помоля да минете през портата и да отбиете вдясно. Един джип ще ви откара до хижата.
— Защо да не използвам собствената си кола?
— Това е за ваша лична безопасност и сигурност, сър, а и заради вътрешния правилник, въведен по искане на застрахователната компания.
— Е, не ни се иска да се забъркваме със застрахователни компании. А бе, има ли мечки в този район?
— Да, сър. Моля, минете през портата и останете в колата си, докато не пристигне джипът.
Този идиот да не би да си мислеше, че ще тръгна да се мотая сред мечки?
Мъжът направи знак на колегата си при колибата и стоманената порта се плъзна настрани.
Влязох в имота, завих на чакъления паркинг и спрях. Портата зад нас се затвори.
— Добре дошла в Къстър Хил Клуб — казах на Кейт. — Дължиш ми десетачка.
— Двайсетачка, че няма да се измъкнем живи оттук — пошегува се тя.
Появи се черен джип със затъмнени стъкла. Спря, от него слязоха двама души с маскировъчни дрехи и кобури и тръгнаха към нас.
— Залагам — казах.
Единият от типовете приближи до прозореца.
— Моля излезте, заключете колата си и ме последвайте.
