— Това пък какво означава? — попита Рут. — О-о-о! Имаш си компания ли?
— Правилно.
— Да не е — сещаш се кой, пазителят на закона?
— Да, така е — делово отговори Хелма.
— Ще му кажеш ли за тоя код?
— Не.
— Ами добре тогава. Значи първо ще си поиграем на детективи. Ще се видим, като успееш да се домъкнеш тук.
Рут прекъсна и Хелма промълви в заглъхналата слушалка:
— Благодаря, че се обади. С удоволствие ще отделя малко от времето си. Довиждане.
Хелма се върна на балкона.
— И докъде бяхме стигнали? — осведоми се тя.
— Обяснявахте ми за своя любознателен ум.
Шефът Галънт вдигна чашата към устните си. Досега Хелма не бе забелязала как косата му слизаше в очертан клин на челото. Нищо чудно, че той пускаше кичур на челото си. Ако решеше косата си назад, с този остър триъгълник би изглеждал твърде зловещо за шеф на полицейско управление.
— Според мен беше друго — тя също надигна чашата си. — Обсъждахме колко странно е само за три дни да има две неразгадани убийства.
— Седим си ние тук — изрече шефът Галънт и с жест присъедини Хелма към това „ние“, — пием леден чай на балкона, сякаш е кой знае какъв горещ слънчев ден. А при такова време в Калифорния хората се гушат вътре около радиаторите.
— Не смятате ли, че и хората като останалите млекопитаещи — попита Хелма — умеят да се приспособяват към средата си? Студено ли ви е? Да влезем ли вътре?
— Не. Много ми е уютно. Казах го ей така. Израснах в Индиана. Горещо влажно лято и люти студове през зимата. Когато се преместих тук, две години чаках лятото, преди да разбера що за климат е тукашният. Сезоните не се различават много един от друг.
Хелма се замисли как сезоните падаха като завеси в Мичиган, отбелязваха течението на времето, смяната на годините с яснота, която никой не можеше да пренебрегне.
Веднъж, няколко години след идването си в Белхавън, Хелма с увлечение четеше биографията на Томас Джеферсън. Беше затънала в историята на живота му и малко се съмняваше дали трябва да вярва на всичко написано за връзката му с тази Сали Хемингс. Стресна я някакъв шум. Отвлече вниманието й от книгата и тя надзърна през прозореца. За съвсем кратък миг, по-малко от секунда, учудено се запита — пролет ли е сега или есен?
Понякога онова объркване я спохождаше отново и тя го възприемаше малко тревожно. През първите си години в Белхавън смътно усещаше, че живее като в застинало време, сякаш естественият процес на живота й е спрял и няма да тръгне пак, ако не почувства отчетливите сезонни промени на Средния Запад.
— От време на време ми прави удоволствие да отида до фермите в долината. Напомнят ми за дома — каза шефът Галънт. — Мъчно ли ви е за родните места понякога? Бихме могли да…
— Според мен се отклонихме от разговора за тукашното положение — внимателно му напомни Хелма.
— Мис Зукас, няма защо да обсъждаме положението. Вероятно сте не по-малко осведомена от мен. Както се изразихте, имаме две неразгадани убийства и за съжаление вие случайно имате някаква косвена връзка с тях. Колкото повече си сътрудничим, толкова по-бързо ще приключим разследването на тези престъпления.
— Нима искате да кажете, че не ви съдействам достатъчно? — попита Хелма.
— О, напротив. Съзнавам колко неприятно и трудно е да отидете за оглед на труп в моргата. Само искам да изразя надеждата си, че ще продължавате да мислите за подробностите в кратките ви контакти с онези мъже. Всичко, което за вас е незначително, обикновено и безинтересно, може да се окаже ключ към решението.
— Сигурна съм, че ви съобщих всичко, което би могло да ви улесни — увери го Хелма.
— Ценя това — каза шефът Галънт.
Остави празната чаша на масата, потри ръце и ги опря на коленете си, готов да стане.
— Несъмнено сте проверили агенцията за коли под наем в Сиатъл — предположи Хелма. — Измислено име ли е използвал?
Шефът Галънт кимна.
— От открадната кредитна карта. Един чек не може човек да напише, без да му поискат куп документи, но само да извади това парче пластмаса и целият свят му прави път.
— Имахте ли някакъв успех с отпечатъците от пръсти, които снехте в апартамента ми?
Той поклати глава.
— Малкото, които открихме, бяха само ваши. Поддържате дома си безупречно чист.
— Благодаря. А какво научихте за убития в библиотеката? Нещо ново?
Шефът Галънт я гледаше твърде втренчено.
— Нищо съществено.
Хелма скръсти ръце и също впи поглед в полицейския началник.
— Мисля, че криете нещо от мен.
— Бих могъл да кажа същото за вас, мис Зукас.
И двамата се взираха един в друг, стиснали устни.
Мис Зукас се закашля.
— Е, сега си спомних, че вторият убит май побърза да излезе от закусвалнята по-скоро защото ме видя, отколкото защото нямаше къде да седне.
Шефът Галънт кимна.
— Искал е да избегне срещата с вас?
— По-скоро долових, че не иска аз да го видя. Сигурна съм, че ме чу, когато го повиках.
Хелма кимна подканящо към шефа и вдигна вежди.
Той потърка брадичка и каза:
— Открихме, че Ърни Ларсен е от Чикаго.
— От Чикаго? Там е роден или е живял в града?
— И досега.
— Има ли друго?
Уверена беше, че имаше. Погледът на шефа Галънт стана невъзмутимо вежлив. Приключи разговора с нея за полицейското разследване.
— Фамилията ви е интересна — Зукас. Гръцка ли е?
— Литовска.
— Литовска ли?
— Да. Това има ли някакво значение?
— Не. Просто не е от често срещаните.
— Може да е така в тази част на страната, но не и по родните ми места. А доколкото ми е известно, в самата Литва фамилията Зукас се среща толкова често, колкото тук Джонсън.
— В училище бяхте накрая на всеки списък, нали?
Хелма кимна.
— Братовчед ми и аз, освен в осми клас, когато замалко имахме съученик на име Роджър Зилстър. Но като последна все имах време да помисля, преди да ме извикат.
Шефът Галънт се засмя.
— Пазите ли още домашния ми номер? — попита от вратата на апартамента.
— Да.
— Готов съм да чуя всеки факт, който си припомните. Не се колебайте да ми се обадите.
— Непременно.
