Джо Дереске
Убийства в библиотеката
На Джун Дереске
Глава 1
Трупът в отдела за художествена литература
В утрото на четвъртъка, когато чистачът Джек се препъна в трупа до рафтовете „Mo-Ne“ в отдела за художествена литература и се прости с овесената си каша и портокаловия сок близо до широкото петно тъмна кръв, мис Хелма Зукас закъсня за работа — рядка случка, която я спаси от първоначалната истерия и възбуда, предизвикани от находката.
Мис Зукас тъкмо се наместваше зад волана на своя „Буик“, облечена делово за предстоящия ден в Обществената библиотека, с изключение на кафявите кожени пантофи, които слагаше по пътя натам и обратно, за да не хаби обувките с високи токчета. Погледът й се плъзна над залива Уошингтън и през циментовосивите облаци зърна блещукащата слънчева светлина. Златистите лъчи плахо пробягваха по далечната горска корона над Острова на косатките. Но това предупреждение беше достатъчно за Хелма. Беше сигурна, че не дръпна плътните щори, предпазващи обзавеждането й от слънцето.
— Знаех си, че това време няма да трае вечно — каза си, докато изкачваше външната стълба към третия етаж на „Бейсайд Армз“ — мис Зукас винаги избягваше асансьорите.
Щеше да закъснее за работа, но нямаше какво друго да направи.
„Бейсайд Армз“ бе построен на брега над залива Уошингтън — на три етажа и с осемнадесет апартамента. С изключение на разположението си не се отличаваше с нищо, по него нямаше архитектурни измишльотини, беше приятно боядисан и спретнато поддържан. Откъм паркинга и улицата сградата имаше външни стълбища като на мотел. От другата страна малки балкони стърчаха пред всеки апартамент, с изглед към залива. Жилището на Хелма беше второто от края на третия етаж.
По навик тя бързо плъзна поглед из апартамента си още от вратата. Всичко беше подредено и — да,
По водата искреше светлина и денят заплашваше да бъде слънчев. Хелма пусна навитите на рула пластмасови щори на панорамния прозорец и на плъзгащата се остъклена врата, водеща към малкия балкон. Апартаментът потъна в здрача на меки сенки.
Хелма Зукас се настани в апартамент 3F преди четиринадесет години, веднага след построяването на „Бейсайд Армз“. По онова време току-що бе завършила Библиотекарския институт в Мичиган и дойде в щата Уошингтън, за да започне работа в Обществената библиотека на Белхавън. За пръв път напускаше Мичиган и 3F бе първото жилище, което имаше само за себе си.
Апартаментът на мис Зукас разполагаше с две спални. Нейната собствена, в бежово и розово, също като останалите стаи, и спалня за гости, която тя наричаше „задната спалня“, там оставяше неподхождащи на вкусовете й подаръци, получени от хора, чиито чувства не би желала да засегне. Сред другите вещи се мъдреха индианско одеяло върху леглото за гости (подарък от майка й) и малка, твърде ярка картина, нарисувана от приятелката й Рут. Когато нямаше гости, Хелма заключваше задната спалня.
Всички картини по стените в жилището на мис Зукас бяха оригинали от школата на реализма — приятни бежови пейзажи, пастелни натюрморти, бляскави бели яхти в кротки морета.
Ако не се брои едва забележимото петно на бежовия килим, където приятелката й Рут веднъж разля кафето си по време на опитите да изтрезнее, апартаментът беше в същото девствено чисто състояние отпреди четиринадесет години, когато Хелма внесе в него първия надписан кашон с кухненски прибори.
Обърна се, погледна часовника си и установи, че вече е закъсняла с пет минути. Кракът й се закачи в чинията под китайското брястче, керамичната саксия се катурна върху килима и пръсна поток черна пръст по шарките му.
— О, Фокнър! — процеди тя през стиснати устни, наведе се да изправи растението и да събере пръстта с шепи.
Измъкването и на последната бучица от килима щеше да й отнеме поне петнайсетина минути. Положението изискваше намесата на прахосмукачката, също и на препарата за почистване на петна.
Тя въздъхна и се изправи, като внимаваше да държи изцапаните си ръце по-далеч от полата.
Белхавън беше разположен на тих бряг, защитен от капризите на Тихия океан от залива Уошингтън и островите Сан Хуан. Зад града местността се издигаше към подножията на хълмовете, а по-нататък — към заснежената назъбена верига на планините Каскейд, която възпираше дъждовните облаци да продължат на изток и ги принуждаваше да изсипят мокрия си товар от страната на Белхавън. Дъждът, сивеещото небе и замъгленият изглед често навестяваха Белхавън, седмиците без слънчев лъч бяха нещо обикновено. И тъкмо затова той се радваше на умерен климат през цялата година, беше потънал в пищна и сочна зеленина, истински рай за градинарите, макар и слънчогледите да се срещаха не по-често от силно загорелите лица.
Обществената библиотека, градската управа, съдът и полицейското управление, все приличащи си тухлени постройки, заемаха един обширен квартал в центъра на Белхавън. Правоъгълното здание на библиотеката се отличаваше с лишения от излишества стил на шестдесетте години — плосък покрив, хлътнали в стените прозорци, врати с матово стъкло и привидна склонност да се гуши в земята.
Нерядко се случваше полицаите да паркират колите си близо до библиотеката, но когато Хелма вкара своя „Буик“ в тесния служебен паркинг, нейното място беше заето от черно-бял полицейски автомобил. През отворените прозорци се носеше професионалният жаргон на полицейските радиостанции. В библиотеката работеха двадесет души, а на паркинга имаше само шест места. Хелма трябваше да чака четири години, за да получи място за колата си, а десет години по-късно вече го смяташе за своя лична собственост.
Няколко секунди оглеждаше полицейската кола, после прехапа устни и спря своя „Буик“ напряко зад нея.
Хелма работеше в Обществената библиотека на Белхавън пет дни в седмицата и една събота в месеца. Всяка година разполагаше с пет седмици платен отпуск, защото имаше четиринадесет години като библиотекар, а това беше максималният отпуск, разрешен на градски служител. Освен това бе натрупала 166 дни неползван платен отпуск по болест — за момента рекорд в града.
Тя обичаше работата си и съвсем трезво преценяваше, че много добре се справя с нея. Ако някой от клиентите й зададеше въпрос, на който да не може да отговори, Хелма си записваше неговото или нейното име и телефонен номер, за да се обади, когато научи отговора, независимо от времето за търсенето му. Веднъж някаква жена я попита престорено невинно дали и при плужеците има мъжки и женски. Шест месеца по-късно Хелма откри отговора, както четеше някаква книга за животинските видове в Северозапада, и се обади на жената, която още не го знаеше — няма.
Хелма се закова наместо и примигна. Пред рампата, където обикновено спираше пикапът на библиотеката, бе паркирана линейка. Задните вратички зееха, но поне сигналните лампи не се въртяха и тя реши, че в библиотеката няма спешен случай с опасност за живота. На рампата до служебния вход стоеше млад полицай и невъзмутимо наблюдаваше как Хелма го доближава, отпуснал ръце, с пистолет, прибран в кобура.
„Той стои на пост“ — каза си тя и не особено неприятна тръпка на уплаха се плъзна по гърба й и я накара да настръхне.
— Мога ли да видя документите ви за самоличност? — вежливо попита полицаят и докосна края на шапката си.
Мис Зукас рядко повишаваше глас над обичайното за нормален разговор. Вместо това, окажеше ли се необходимо, тя прибягваше към доведеното до съвършенство смразяващо спокойствие в тона, сякаш сребърни монети падаха върху лед. Този подход влияеше магически на всеки, който някога е бил дете.
Вратата на служебния вход рязко се отвори и мистър Ъпман, директорът на библиотеката, излезе припряно с вдигната ръка, същински регулировчик на кръстовище. Възелът на вратовръзката му с индийски шарки бе изместен наляво.
— Всичко е наред, господин полицай. Тя е от нашите служители. Добро утро, мис Зукас.
— Не съм сигурна дали това утро изглежда особено добро — обърна се тя към мистър Ъпман.
Той кимна отсечено и с жест подкани Хелма да влезе. Бръчките шареха по челото му и се прокрадваха
