— гласеше водещото заглавие, а отдолу с по-дребен шрифт: „Полицията издирва престъпника“.
Към репортажа беше поместена и снимка на библиотеката. Очевидно я бяха изровили от редакционния архив, защото пред главния вход цъфтяха рози вместо азалии и няколко плахи лалета.
Освен раздуването на сензационните моменти в престъплението вестникарската история не каза на Хелма нищо, което вече да не знае. Полицията още не беше наясно как точно жертвата или убиецът са проникнали в библиотеката след затварянето. В трупа и около него нямаше никакви документи за самоличност, мотивът не беше известен. Прободни рани в гръдния кош. Хелма с благодарност отбеляза, че „Дейли Нюз“ въобще не споменава за оръдието на убийството — прът от каталожно чекмедже.
Набързо прегледа останалото — женски кокершпаньол се грижел за изоставени котенца; градската управа възнамерявала да вдигне таксата на паркингите; нямало съмнение, че в икономиката започвал период на възход.
Хелма сгъна вестника и отново се зае с вечерята си. Колкото и да се променяха нещата, все същите си оставаха…
Тъкмо захапа края на една аспержа и телефонът звънна отново. Хелма никога не позволяваше обажданията да нарушават храненето й, да я изкарват от ваната или да й пречат, когато гледаше предаването на Том Брокау. Нейният брат Джон, който живееше в Айова и имаше навика да я търси около времето за вечеря, миналата Коледа й подари телефонен секретар, но за късмет го бе купил от „Сиърз“. Хелма върна апарата на „Сиърз“ и го замени с комплект емайлирани тенджерки.
Шестото иззвъняване прекъсна на средата. Вероятно Рут искаше да говори с нея. Хелма нямаше особено желание да обсъжда по-цветистите подробности около убийството, а беше абсолютно сигурна, че Рут се интересуваше само от тях.
Дръпна пердетата встрани и вдигна пластмасовите щори. Небето беше твърде облачно, за да очаква красив залез. Излезе на балкона и лениво се загледа в две платноходки, обръщащи срещу вятъра край една от шамандурите в тихата сивееща вечер. Усещаше влажния въздух по бузите си, а това предвещаваше дъжд. В този час на отлива заливът беше обкръжен от мокра лъскава скалиста брегова линия, изпъстрена тук-там от любители на миди и деца, взиращи се в оставените от океана локви.
Телефонът звънна отново и този път тя вдигна слушалката.
— Labas, labas, Вилхелмина.
Хелма беше забравила.
— Лельо Ем — разкаяно промълви тя. — Съжалявам. Имахме проблем в библиотеката.
— Вилхелмина, ти никога не забравяш да се обадиш. Притесних се да не е станало нещо.
Леля Ем беше по-възрастната сестра на баща й, последната жива от шестима братя и сестри и единствената от тях (както казваха хората в Мичиган) с малко ум в главата. Хелма бе свикнала да й се обажда в четвъртък вечерта, в пет и половина следобед (осем и половина вечерта в Скууп Ривър, щат Мичиган), малко преди леля Ем да си изпие чашата топло мляко и да се приготви за сън.
— Аз съм добре, лельо Ем — уверя я Хелма, — но в библиотеката наистина стана нещо лошо днес. Един човек умря.
— Ах, хората твърде лесно умират. Я виж какво стана тук. Бруси каза ли ти, че Елзи Бирзауски почина миналата седмица? Стасис Макавич и Джон Замикас си отидоха миналия месец. Твърде рано според мен. Чувам, че и на Лиди Дурбас не й остава много.
Леля Ем говореше за старите литовци, деца на имигрантите от началото на двадесети век, мятащи се между два свята през целия си живот, сега вече на по седемдесет-осемдесет години като нея.
— Myliu tave — каза леля Ем, преди да прекъсне връзката.
„Обичам те.“ Хелма намота около пръстите си спиралния кабел на слушалката.
— Myliu tave — отвърна тя, чувствайки леко неудобство.
Глава 2
Библиотеката отново е отворена
Сутринта в петък небето бе плътно покрито от високи, еднообразно сиви облаци. Върховете и скалистите зъбери на канадските планини безредно се трупаха на северния хоризонт. На запад островите сякаш се гърбеха един зад друг, сиви като небето и водата.
Щом дръпна пердетата и зърна какво става навън, Хелма непоколебимо спусна пластмасовите щори. Ей така, за всеки случай.
Широката улица от „Бейсайд Армз“ до центъра на Белхавън следваше извивките на залива и спокойно заобикаляше острата скала, надвиснала над водата. Местните хора наричаха улицата „булеварда“, в неделя и по залез-слънце обичаха да карат по нея. Тук-там имаше панорамни отбивки и пътечки, спускащи се полека към каменистия бряг на градския Крайбрежен парк. Когато пътуваше за работа, Хелма с удоволствие оглеждаше сивата вода, обрамчена от грижливо поддържаната зеленина край улицата, цялата в меки, преливащи се оттенъци, нищо твърде ярко или дразнещо окото.
Някакво движение привлече погледа й, тя се озърна за миг и видя двама мъже в гумена лодка, носеща се близо до брега. Хелма намали скоростта на „Буика“, хрумна й колко ефектна снимка биха представлявали техните силуети на фона на спокойната вода. Защо в „Дейли Нюз“ не публикуваха
Мъжете гребяха към розова шамандура, бележеща пуснат на дъното кош за лов на раци. Да се занимават с това през май, когато раците не бяха натрупали достатъчно месо, беше донякъде безсмислено.
Може би трябваше да почете за раците и лова им днес, ако нещата в библиотеката се бяха уталожили. Докато спираше колата на първия светофар, в който зеленото тъкмо се смени с жълто, тя не обърна внимание на двете остри квакания на клаксона от колата зад нея, а съставяше план — ще започне с индекс 595, справочниците за ракообразните и мидите, после ще се порови в 639.54, там бяха книгите за риболова. Би могла дори да прочете какво казва законът за лова на раци. Разбира се, само за свое удоволствие.
Хелма остави чантата си върху бюрото и в изваденото от чекмеджето огледало провери дали червилото й не се е размазало. Нейното бюро беше сложено между бюрата на Патрис и Иви.
В Обществената библиотека на Белхавън работеха шестима библиотекари, ако се брои и директорът мистър Ъпман. Иви отговаряше за художествената литература и музиката. Хелма — за историята и приложните науки. Роджър се занимаваше с детските книги. На Патрис се падаха обществените науки и периодичните издания, а каталозите оставаха за Джордж Мелвил.
— Старият Ъпи така ли си представя равноправието? — попита Рут, приятелката на Хелма, когато научи как се разпределят по пол библиотекарите. — Деветдесет и пет процента от библиотекарите в цялата Вселена са жени, а той насила ви докарва до едно към едно?
При преустрояването на библиотеката само преди четири години средствата не достигнаха за разширяване на работните помещения. Целият персонал бе събран в задната стая, която вече приличаше на склад заради купищата книги, архиви и бюра. Кабинетът на мистър Ъпман и малката заседателна зала бяха единствените, отделени с врати. Бюрата на библиотекарите се редяха от едната страна на работната стая, разделени от високи метър и двадесет лавици за книги, а отсреща бяха настанени каталожните маси и кътът за възстановяване на книги. Тук не съществуваше уединение.
Библиотеката не работеше с читатели до десет часа и тази сутрин голямата зала беше смущаващо тиха, въздухът сякаш бе наситен с тежка сериозност. Мисис Кармън и двама помощници безшумно подреждаха вестниците и списанията. Въобще не се чуваха оживените разговори, в които по-младите помощници се впускаха с увлечението на хора, опитващи забранен плод.
Дори количките за книги се шмугваха някак крадешком между рафтовете, докато служителите връщаха по местата им книгите, пуснати предишната вечер в кутията, чийто отвор беше до входа.
Джордж Мелвил стоеше до каталожните чекмеджета и приглаждаше брадата си.
— Пати — говореше той с необичайно снишен глас, когато Хелма мина край него. — Слез долу и ми намери прът за чекмедже. Останахме с един по-малко.
