— Номерът в Белхавън ли е?
Жената кимна.
— Трябва да погледнете в списъците по номера, има ги отзад в градския указател — обясни й Хелма. — Ей сега ще ви го дам.
Посетителите в библиотеката особено често задаваха въпроси, на които можеха да си отговорят сами с помощта на градския указател. Кой е съседът ми? Къде работи? Дали мъжът, с когото се запознах снощи, е женен? Дали е собственик на къщата, в която живее? Но на всички тези въпроси библиотекарите отговаряха без никакво усилие, а и точно за тази помощ читателите им бяха особено благодарни. Хелма така и не проумя защо беше така.
Тя завъртя стола към лавиците зад себе си. Докосна корицата на „Градски указател. Издателство Полк“ и тогава си спомни.
Убитият бе поискал да погледне същия този указател. Все пак щеше да съобщи нещо ново на шефа Галънт.
— Правилото е да го ползвате тук, на справочното бюро — обясни Хелма на младата жена.
Ако указателят изчезнеше от погледа на библиотекарите, често им го връщаха с липсващи страници, макар и мистър Ъпман да настояваше в читалнята винаги да има химикалки и листа за бележки.
Подаде указателя на жената и в този миг от него изпадна парче жълта хартия. Хелма го хвана, остави го на бюрото и показа на жената как да потърси необходимата информация в списъците по номера.
Жълтото листче беше неравно и от двете страни, като че откъснато от бележник или (Хелма се намръщи) от задните страници на някоя книга. На него бяха написани буквите SQ VILKE HCR, следвани от две дати — 10 март и 7 април, сетне бележка: „1649 или 1469“. Не виждаше никакъв смисъл в това.
Читателите често използваха като отбелязки за страници парчета от салфетки, касови бележки, пликове или фиби. Веднъж в кутията за връщане пуснаха книга, между чиито страници се мъдреше хрускаво изпържено парче бекон.
Хелма вече питаше „Какво мога да направя за вас?“, но позна шефа Галънт.
— Мис Зукас — поздрави я и кимна.
Той държеше шапката си в ръка. Шефът Галънт беше сред малцината мъже в Белхавън, които смятаха шапката за част от костюма. Усмихна се леко на Хелма, край очите му се появиха бръчици, състаряващи лицето му, без да го загрозяват. Тялото на шефа Галънт сякаш беше твърде едро за облечения на него костюм и човек оставаше с впечатление, че ако си събереше лактите отпред, сакото би се пръснало на гърба му. Хелма си припомни прочетеното някъде — в колежа бил звезда на американския футбол или пък на баскетбола. Сега май се упражняваше достатъчно, за да не трупа излишни килограми.
— Ще бъде ли възможно да ви задам някои допълнителни въпроси?
— Разбира се — отговори тя и зачака.
— Може ли да намерим някое по-спокойно място?
— Моля, настанете се в моя кабинет. Там няма никой.
Беше мистър Ъпман, който протегна ръка на шефа Галънт.
— Много любезно от ваша страна. — Шефът Галънт стисна ръката на директора. — Благодаря.
Хелма пусна жълтото листче в джоба на полата си и поведе шефа Галънт към работната стая. Чу зад себе си жизнерадостния глас на мистър Ъпман:
— Да видим сега с какво мога да ви бъда полезен?
Кабинетът беше педантично чист. Иви го наричаше „светилището“.
Хелма се настани зад бюрото на мистър Ъпман. Шефът Галънт сякаш се обърка за миг, после затвори вратата и се отпусна в едно от креслата срещу бюрото. Метна крак върху крак и остави шапката си на коляното.
— Какво бихте искали да научите? — попита Хелма, скръстила ръце върху бюрото.
— Имам записаните показания на всеки от работещите тук — каза шефът Галънт.
Извади бележник от вътрешния горен джоб на сакото си, прехвърли няколко страници и се зачете за миг, показалецът му проследяваше редовете. След това попита:
— Съобщихте ни, че може би сте разпознала мъжа, станал жертва на убийството, той ви е задал въпрос в библиотеката?
— Не.
Шефът Галънт сви вежди, загледан в бележника.
— Така е записано.
— Казах ви, че
— Сигурна ли сте?
Мис Зукас се поизправи на стола.
— Разбира се.
Шефът Галънт допря молива до връхчето на езика си. Усмихна се, десният ъгъл на устата му се вдигна малко по-високо от другия.
— Защо не ми разкажете всичко, което си спомняте?
— Беше около четири и половина. Беше моят ред да работя на справочното бюро, погледнах и той стоеше пред мен…
— Опишете го, ако можете.
— Ръст около метър и осемдесет, кестенява коса, кестенява неподстригана брада, възраст — между тридесет и тридесет и пет години. Мърлява външност. — Хелма леко смръщи нос. — Вонеше на цигари и се съмнявам, че скоро се беше къпал.
— Изглеждаше ли нервен или възбуден?
Хелма обмисли въпроса и чукна с показалец по бюрото.
— Не, не беше нервен, но докато ми говореше, десният му клепач трепкаше. Това би могло да означава, че е бил неспокоен, как мислите?
— Възможно е.
Шефът Галънт бързо записа нещо в бележника си.
— Казахте, че не си спомняте точно какво ви е попитал?
— Да, така беше, но преди малко се сетих. Помоли да провери нещо в градския указател. Това е един от най-ползваните ни справочници. Вие сте го виждал, нали?
Шефът на полицията кимна.
— Имаме един в управлението. Забелязахте ли какво търсеше?
— Мистър Галънт, аз уважавам правото на лични тайни.
— Не се съмнявам в това, мис Зукас. Той каза ли ви още нещо, поиска ли друга информация, освен градския указател? Видяхте ли го да разговаря с някого?
Хелма поклати глава.
— Десетина минути разлистваше указателя. Няколко пъти промърмори нещо, но не различих думите. После ми върна указателя и тогава ми поиска четвърт долар за телефонния автомат. Видях го за пръв и последен път… разбира се, ако не броим вчерашната сутрин.
Полицаят се наведе напред и се вгледа над бюрото в лицето на Хелма. Погледът на сините му очи беше смущаващо проницателен.
— Ще се опитате ли да си спомните какво мърмореше, докато преглеждаше указателя, дори и тогава да ви се е сторило, че е безсмислица?
Хелма си представи кестенявия мъж с раздърпаните дрехи. Тогава се опита да не му обръща прекалено внимание заради вонята и всичко останало. Сбърчи чело, зареяла поглед към рамкирания девиз, окачен на стената срещу бюрото на директора — „Днес е първият ден от оставащия ти живот“.
Шефът Галънт се почеса по ухото с гумичката на молива. Едрото му тяло се беше настанило удобно в креслото, сякаш разполагаше с безкрайно много време да изчака, докато Хелма се сети за някой нищожен факт. За каквото и да е. А тя беше много заета. Имаше толкова работа. Трябваше да обработи статистическите данни за април.
— Мисля — бавно започна тя, — макар и да не съм сигурна, но май каза нещо като „Четири е, а не девет“.
Шефът на полицията бързо записа това в бележника, после й се усмихна като на изненадващо умно
