изписаните шестици и седмици. Собственикът на жълтото листче можеше да се върне, за да си го поиска. Вероятно беше някаква игра на думи.
— Извинете.
Пред нея стоеше мъж на средна възраст в син костюм. Достатъчно дълго общуваше с хората, за да разпознае някого, който не е от Белхавън или поне не е свикнал да ползва доброжелателните услуги на обществената му библиотека.
— Мога ли да ви помогна? — попита Хелма.
Той извади писалка „Монблан“ и я задържа в готовност над бележник с кожена подвързия.
— Търся добър частен колеж за сина си. Бихте ли ми посочили къде да намеря някои сравнителни данни за учебните заведения?
— Нужни са ви справочниците на „Питърсън“ — уведоми го Хелма. — Те са на рафта до апарата за четене на микрофишове.
— Там ли? — мъжът посочи аудио кабините.
Хелма Зукас рядко сочеше с пръст и никога не си позволяваше това в сграда.
— Не — поправи го тя. — Зад вас, малко вляво.
Той се обърна, бележникът се изплъзна от ръцете му и падна на бюрото.
— Колко съм тромав! Моля да ме извините — каза мъжът и се наведе да го вземе.
Бележникът на Хелма се закачи в неговия, мъжът вдигна и двата.
— Съжалявам — каза тя. — Но взехте и моя бележник.
— Извинете — пак промълви мъжът, освободи нейния и го остави точно на предишното му място.
— Няма нищо — успокои го мис Зукас.
— Сега разбрах за кой рафт говорите. Благодарен съм ви за помощта.
Друг читател търсеше стар брой на вестник. Жена с превръзка на ръката попита къде са книгите за отровните змии. Застаряващ господин с бастун се оплака, че днешният „Уол Стрийт Джърнъл“ не публикувал котировките на неговите акции. Хелма му даде телефонните номера на две местни брокерски фирми.
В един часа Иви дойде да я смени.
— Доста работа ли имаше? — попита тя.
— Както винаги.
— Знаеш ли с какво се занимавах?
— Не зная — отвърна Хелма.
Иви поклати глава и русите къдрици се разлюляха.
— Проверявах книгите на рафта „Mo-Ne“ за кръв.
— И намери ли?
— Дори не видях подозрително ръждиво петънце. Мисля, че вождът беше разочарован. Идеята беше негова. Не искал някой от нашите невинни читатели да вземе опръскана с кръв книга от рафта.
Хелма оправи бюрото за Иви, нагласи молива в поставката, подреди бележника и телефона.
— Джордж ми каза, че в неговия блок имало свободен апартамент — каза Иви. — Как мислиш, много ли е неудобно да живееш на едно и също място с някой от работата ти?
Жълтото листче беше изчезнало. Хелма провери на пода и под телефона.
— Нещо си загубила ли? — попита Иви.
— Някой от читателите беше оставил едно жълто листче в градския указател — обясни намръщената Хелма. — Беше ей тук, върху бюрото. Помислих, че той или тя може да се върне, за да си го прибере.
Хелма изтръска телефонния указател, после откъсна горния лист от бележника, на който преписа буквите и цифрите.
— Ако някой си го потърси, тук имам копие — каза на Иви.
Мъжът, който търсеше справочници за колежите, си беше отишъл. Не отдели особено много време за тях. Непохватността, с която изтърва бележника си, изглеждаше малко странна. Не приличаше на някой с две леви ръце. Може случайно да е вдигнал и жълтото листче от бюрото.
Какъв късмет, помисли Хелма, докато опипваше листа в джоба си заедно с картичката на шефа Галънт, че преписа жълтата хартийка, защото собственикът й можеше да си я поиска.
Глава 4
Произшествието в закусвалнята на Сол
— Харесва ли ти този оттенък? — попита майка й и докосна синьото шалче на цветчета, вързано около шията й.
— Подхожда на очите ти — отвърна Хелма, потопи пакетчето с чай два пъти в чашата си, после го притисна с опакото на лъжичката, за да се доизцеди.
Майка й приглади с длан сребристорусата си коса, наклони глава и мило се усмихна на отражението си в стъклото на прозореца. Хелма забеляза, че отново е зарязала контрола на теглото си. Копчетата на блузката й опасно се опъваха.
— Дали не е прекалено ярък?
— Мамо, мисля, че е чудесен.
— Е, исках само да съм сигурна.
Майка й отряза коричките от своите препечени сандвичи с авокадо и пастообразно сирене, после раздели сандвичите на половинки.
— Това ще ми дойде прекалено. Твърде големи са им порциите.
Тя уви коричките в салфетка и ги остави накрая на масата, сякаш бяха опакован подарък.
Закусвалнята на Сол беше претъпкана. За щастие Хелма забеляза две жени, които ставаха от маса до прозореца, и стоя до нея, докато сервитьорката почистваше и бършеше. Три жени и добре облечена двойка все още чакаха до входа.
Хелма ядеше сандвич с обикновено телешко печено, без горчица или майонеза, само с малко масло. Чакаше майка й да подхване разговор за убийството.
Името на нейната майка беше Лилиан, защото бабата на Хелма обожавала фалшивия блясък на Холивуд, особено Лилиан Гиш. И сега майка й бе окачила ретуширана снимка на артистката над дивана в своя пенсионерски апартамент. „Адашки сме“ — обичаше да казва със загадъчна усмивка, щом някой я попиташе за снимката. Когато Хелма беше дете, майка й си правеше косата като на рекламните снимки от филма „Прекършени цветя“ с Лилиан Гиш в главната роля.
— Ще си ядеш ли гарнитурата? — попита Лилиан.
— Не. Ти искаш ли я?
— Не е хубаво да отива на вятъра.
Хелма прехвърли туршията в чинията на майка си. Лилиан й предложи своята паница с плодове. Но там бяха останали само миниатюрни зрънца грозде от сорта „Конкорд“.
— Искаш ли грозде?
— Не ям такива неща.
— Разбира се, мила. Забравих.
Лилиан грижливо наряза парчетата туршия. После се облегна върху масата и каза приглушено:
— Хайде, миличка. Искам да ми разкажеш за убийството — но
Хелма въздъхна.
— Мамо, няма никаква истинска случка. Полицията е объркана не по-малко от всеки друг. Никой не познава жертвата. Крил се е в библиотеката, докато затворим, после са го намушкали, точно както пише във вестника. Шефът Галънт твърди, че нямало никакви следи от влизане с взлом. Може би убитият сам е пуснал убиеца си да влезе.
— Шефът Галънт ли? Ти си говорила с шефа Галънт?
— Че нали той е началник на полицията тук.
Лилиан размаха вилицата си, от която висеше стръкче копър, и тъжно завъртя глава.
— Горкият, горкият човек. Как само го заряза жена му. Чух, че дошла с камион да откара покъщнината, докато той бил на работа. Взела дори бюрото му, представяш ли си? Оставила всичките му дрехи и един спален чувал, захвърлени на пода в спалнята. Такава трагедия, а той е толкова добър, любезен човек. Само
