дете.
— Остана последният въпрос. Забелязахте ли някой друг да проявява интерес към този човек? Сигурна ли сте, че не ви се е мяркал пред погледа, след като се отдалечи от справочното бюро?
— Твърде съм заета, за да любопитствам как се отнасят един с друг читателите. Обществената библиотека на Белхавън е най-натоварената на глава от населението в целия щат. Страдаме от недостиг на средства, на служители, а отгоре на това заплашват да ни орежат бюджета. Сградата пука по шевовете въпреки разширението отпреди четири години. Според вас дали и без това позадлъжнелите жители на града биха купили нова емисия облигации за второ разширение или за нова сграда, от която всъщност имаме нужда?
Шефът Галънт затвори бележника си и вдигна ръка.
— Знам, знам. Всички градски служби имат същите проблеми. — Взе шапката от коляното си и стана. — Всички правим максимално възможното. Вие от библиотеката заслужавате повече признание за изключителната си работа, няма никакво съмнение.
— Благодаря ви — скромно каза мис Зукас. — Мистър Галънт, след като отговорих според силите си на вашите въпроси, не смятате ли, че съм заслужила да науча какво разкрихте досега за това убийство?
— Боя се, че нямам тайни, които да споделя с вас — отвърна той. — Имаме убит мъж с неустановена самоличност, прободен в гърдите. Нямаме заподозрян. Не знаем мотивите за престъплението. Доколкото ни е известно, не са го виждали в града преди сряда. Съобщиха ни за друг човек, който според описанието не е жител на града, навъртал се край библиотеката вечерта преди убийството.
— Но как са влезли вътре?
— Открихме отпечатъци от обувки, съвпадащи с тези на жертвата, върху една тоалетна чиния в мъжката тоалетна.
— Значи е останал в библиотеката след затварянето. Ами убиецът?
Шефът Галънт разсеяно вдигна шапката към главата си, но забеляза погледа на Хелма, отпусна ръка надолу и потупа с шапката крачола на панталона си.
— Предполагаме, че убитият го е пуснал да влезе.
— И защо предполагате това?
Полицейският началник хвана дръжката на вратата.
— Подът до изхода към улица „Уебър“ е бил чистен наскоро. Следите от обувките му личаха ясно.
— Като че е чакал някого — довърши Хелма вместо него. — Имаше ли отпечатъци от пръсти?
— Не открихме никакви по вратата. А от намерените горе не можем да направим твърди заключения.
— Но на мен ми се струва, че ако убийството е било предварително замислено, нямаше да бъде извършено с предмет като прът от каталожно чекмедже, а с нещо, донесено
— И това е възможно. — Шефът Галънт извади визитна картичка от джоба си и я подаде на Хелма. — Ще остана тук още малко, искам да поговоря с някои от вашите колеги. Ако се сетите за още нещо, колкото и да ви изглежда незначително, моля ви, свържете се с мен.
Хелма взе картичката, видя на нея и домашния, и служебния му телефонен номер.
— Добре, макар и да съм уверена, че ви казах всичко, което си спомням.
— Никога не знаете дали случайна мисъл няма да изскочи в главата ви.
Стана й неприятно от представата за скачащи из главата й мисли и остави шефа Галънт да разпитва следващия в списъка.
Гърлото на Хелма беше пресъхнало, почти усещаше болка. Не пиеше от достъпните за всички чешмички, затова си наля чаша вода в работната стая.
Патрис и мисис Кармън стояха до кафе машината.
— Е, какво е това ужасно куче? — попита Джордж Мелвил, седнал до масата да изяде поничката си, поръсена с пудра захар.
— Мисля, че е шпаньол — предпазливо отговори Патрис. — Да, трябва да е английски шпаньол. Бинки много се плаши от него.
— Значи причината е очевидна. Англичаните и французите никога не са се разбирали.
Патрис се засмя тихо и колебливо.
Докато миеше чашата си, Хелма се замисли дали Иви беше права, дали всичко, което Патрис имаше в този свят, беше нейният френски пудел Бинки.
Веднъж, без да иска, Хелма дочу, че някъде в далечното минало на Патрис имало съпруг. Според слуховете бил пощенски служител, който години наред бил нейна вярна сянка, после се пропил, все повече наистина наподобявал кротка сянка и накрая окончателно излинял от живота на Патрис. Някой грубо предположи, че са минали поне три месеца, докато тя забелязала отсъствието му.
Мистър Ъпман шумно затвори броя на „Изкуство и антиквариат“, когато зърна Хелма. Не гледаше с добро око, когато служителите четяха на справочното бюро. „Клиентите ни се чувстват неудобно, че трябва да ви прекъснат, за да зададат въпрос“ — казваше той.
— Вашата приятелка, художничката беше тук — съобщи й намусено. — Каза, че ще се върне след десет-петнадесет минути.
— За Рут Уинтръп ли говорите? — попита Хелма, макар и да знаеше, че е точно така.
— Че за коя друга? — неловко отговори той.
След като бе видяла учудващо жизненото тяло на тичащия за здраве мистър Ъпман, тя сподели това с приятелката си, която млъкна и се замисли, нещо неприсъщо за нея. Хелма предполагаше, че Рут го е завлякла в своето или в неговото легло, после е продължила към следващата жертва, щом е задоволила любопитството си. Накрая приятелката й се задоволи само да отбележи:
— Колко жалко — мозъкът на библиотекар, излязъл от комедиите на братя Маркс, да е прикачен към тялото на олимпийски шампион по маратон.
По внезапната тишина наоколо Хелма позна, че Рут е влязла в библиотеката. Смълчаното внимание и втренчените погледи винаги предшестваха и следваха появата й.
Рут беше висока към метър осемдесет и пет, прибавяше към ръста си и ботуши с високи токчета, многоцветни тюрбани или вдигната над главата коса. Видът й беше достатъчно сътресение и без нейните крещящо несъответстващи си одежди, обикновено шити по поръчка, защото не намираше достатъчно дълги дрехи в магазините.
Предпочиташе драматичните цветове — ярък пурпур, наситено червено и оранжево, понякога носеше по себе си всички едновременно. Подчертаваше пронизващите си очи с черни сенки и окачваше на ушите си обеци, големи колкото юмруците на Хелма.
Днес Рут си бе облякла тоалет в три различни оттенъка на червеното. Хелма не би избрала за своя дреха нито един от тях. Беше подобие на рокля, но шевовете май не бяха на обичайните си места.
Рут се друсна върху ръба на справочното бюро, изпъшка и изрече:
— Кажи ми истината. Ти ли уби оня скитник?
Опита се да сниши глас, но успя толкова, че кожата на Хелма настръхна от погледите на всички читатели в залата.
Лицето на Рут изпъкваше със същите необичайни пропорции като тялото й — широка уста и високи масивни скули, широк нос, който в края нелепо се извиваше нагоре, твърде раздалечени очи.
— Здрасти, Рут — прошепна Хелма.
— Как си, Хелм? — вече с нормалния си глас попита Рут.
— Хелма — поправи я мис Зукас по навик.
— Хелма — повтори Рут. Произнесе името „Хел-ма-а“, както винаги правеше. — Така си и мислех, че ще те намеря да обслужваш порочното бюро.
— Справочното — сопна се Хелма, въпреки че забеляза доволния блясък в очите на приятелката си.
Мъж в работни дрехи тръгна към бюрото. Рут му намигна и залюля крак напред-назад. Мъжът зави към лавиците с телефонни указатели.
— Да не го уплаших? — прошепна Рут.
