като го погледнеш и разбираш. Как ти се стори, дали е надмогнал скръбта си?
— Не сме обсъждали личния му живот.
Лилиан зарея празен поглед над главата на дъщеря си и прехапа долната си устна. Хелма познаваше тази привичка. Майка й мислеше за нещо, което искаше да каже, макар и да знаеше, че е по-добре да се въздържи.
— Е, както и да е. Истинска трагедия. Побъркана е всяка жена, която не се погрижи добре за отношенията си с такъв мъж.
Доколкото беше известно на Хелма, нейната майка досега не бе разменила и две-три думи с шефа Галънт.
— Знаеш ли, може би убиецът още се движи свободно из града — изрече тя, за да отклони мислите на майка си от очевидната посока, в която поеха.
— Вече е в Мексико или Канада — уверено заяви Лилиан. — Никой убиец с поне малко ум в главата не би се мотал наоколо.
— Мисля, че мнозина убийци са оставали близо до мястото, където са извършили престъплението си. Смята се, че така избягват подозренията.
— Но само ако са от града, където убиват — произнесе Лилиан, както дъвчеше последното парченце от туршията. — Щом не е местен, най-добре да си плюе на петите. Аз поне това бих направила.
Хелма си допи чая. Слънцето се беше показало през облаците и огряваше лицето й отстрани. Тя леко отстрани ръцете си от тялото, за да не напои блузата си с пот. Може би нямаха чак такъв късмет с тази маса до прозореца.
— Някои хора нямат никакво търпение — отбеляза Лилиан.
— За кого говориш?
— Виж го онзи мъж — майка й кимна към прозореца. — Пред него имаше само двама, но не му се чака дори минутка. Зяпна нашата маса, като че трябва тутакси да ставаме и да се махаме.
Хелма примижа срещу слънцето към мъжа, излязъл от закусвалнята на Сол. Беше облечен в син костюм и носеше бележник.
— Мамо, извини ме, ей сега ще се върна.
Хелма едва се промъкна между двамата и изскочи на тротоара, хлъцна, когато някакъв хлапак се стрелна на скейтборда си между нея и брояча за паркиране.
Мъжът със синия костюм припряно се вмъкна на шофьорската седалка в син „Форд“. Беше сигурна, че е същият, потърсил сведения за колежите и изпуснал бележника си на бюрото тъкмо преди да изчезне жълтото листче.
— Сър! — извика тя.
Беше само на шест-седем метра от колата. Той сигурно я чу. Но тресна вратата и запали двигателя, без дори да се огледа. Вмъкна се в движението със свирещи гуми, остро засече „Фолксваген“, чийто клаксон ревна. Хелма запомни номера на колата му.
— За какво беше всичко това? — попита Лилиан, когато дъщеря й седна на мястото си.
Хелма извади молив от чантата си и записа регистрационния номер на същия лист от бележника, където преписа буквите и цифрите от жълтото парче хартия. Майка й я наблюдаваше с любопитство.
— Мисля, че е един читател, който си забрави нещо в библиотеката — обясни Хелма. — Исках да му кажа, че е на съхранение при нас. Та какво си говорехме за укриващите се убийци?
Лилиан се разсмя.
— Укриващи се убийци. Звучи ми като някоя от плоските шегички на баща ти. Виждам, че на витрината имат много апетитен наглед шоколадов сладкиш. Да си разделим ли един?
— Не, мамо, благодаря.
— Поне една трета за тебе?
— Не искам, но ти си вземи.
— О, не, цяло парче не мога да изям за нищо на света — Лилиан погледна с въжделение към витрината.
— Говорих с леля Ем снощи — каза й Хелма.
Лилиан се зае да си оправя шалчето.
— Емили пак ли е същото щастливо, сияйно слънчице?
— Така ми се стори.
— Хъммм.
— Вие двете защо не се понасяте?
— Че защо? Тя какво ти каза?
— Нищо. Но си личи. Винаги е било така.
Лилиан вдигна рамене.
— Може да ни е различна химията. Баща ти смяташе, че тя е живо въплъщение на светица.
— Нали е била
— Ех, това семейство! — Лилиан поклати глава и заговори разгорещено. — Бяха като торнадо, направо засмукваха всекиго. Да се омъжиш в този род беше все едно да влезеш в мафията. Забрави живота си, стани почетен литовец. Самата аз съм половин литовка, но
— Вече помня само няколко думи — вметна Хелма.
— Сигурно още щеше да го говориш, ако те не бяха почнали да измират — натърти Лилиан. — А
От шест деца бе останала само леля Ем. Бащата на Хелма умря последен — преди три години падна покосен от инфаркт в самия кабинет на лекаря. Хелма си взе едноседмичен отпуск и като в неясен сън прелетя със самолет до Мичиган. Имаше смътен и съмнителен спомен как се разплака на рамото на някакъв чиновник от фабрика за бисквити, седнал до нея.
Погребението също беше като насън, запълнено от главоболното ухание на цветята и от лица, които Хелма едва помнеше. И над всичко натрапваше присъствието си тъмният ковчег с бронзови дръжки. Два дни след това, когато братята й и техните семейства се върнаха в Айова и Гранд Рапидз, Хелма се качи в самолета и се прибра в Белхавън. Щом влезе в апартамента си, тя направо падна в леглото и проспа двадесет и един часа, събуди се прегладняла и с непоносими напъни да прескочи до тоалетната, вече чувстваше, че е оставила смъртта на своя баща зад себе си.
— Предполагам, че Емили ти е съобщила новината — тъкмо казваше майка й.
— Какво? Каква новина?
Лилиан пак си прехапа устната и почука с нокът по ръба на чашата си.
— Рики се сгодил.
— Рики ли? Кой Рики? Да не говориш за Рики на чичо Мик?
— Естествено.
— Значи братовчедът Рики се е сгодил и
Лилиан разгъна салфетката, пълна с хлебни корички, и извади една. Огледа я, вдигна рамене малко неловко и я захапа.
— Мила, знам какви са чувствата ти към Рики. С вашите постоянни, дребнави и глупави караници през всичките тези години.
— Мамо, не бяха „дребнави и глупави“. И не ми се вярва, че знаеш какви са чувствата ми. Рики е един… Добре де, коя въобще би се съгласила да му стане жена?
— Доколкото разбрах, младичка е. Момиче от рода Камерън, те живеят извън Скууп Ривър. Била санитарка или пък сервитьорка. Нещо такова.
— Ясно.
Братовчедът Рики беше толкова близо до разбирането на Хелма за враг, колкото е възможно за роднина. Разглезен, самодоволен, себичен, гръмогласен мъчител. На тридесет и шест години, а още живееше при майка си в Скууп Ривър. Хелма бе принудена тринадесет години да понася присъствието му в своя клас, „да си пази гърба“, както Рут обичаше да казва, в очакване Рики да й вреди, с каквото е по силите му.
