— Няма проблем. Само ми продиктувай номера.
Хелма й прочете номера на колата, която видя пред закусвалнята на Сол — HRZ 417.
— Ще ти се обадя след две-три минути — обеща Поли.
През останалата част от деня Хелма нямаше дежурство на справочното бюро, затова се настани в пренаселената работна стая и се зае със статистиката от миналия месец за броя и видовете справочни въпроси, на които библиотекарите отговаряха, готвеше се вече да обобщи данните. После мистър Ъпман щеше да ги представи на попечителския съвет като доказателство колко нужни им бяха още справочници.
Хелма вдигна очи от листовете тъкмо когато мистър Ъпман и Патрис влязоха заедно в стаята. Патрис бе стиснала устни. Отиде право до бюрото си и с делови вид се зарови из папките по него, без да погледне Хелма. А мистър Ъпман дойде при Хелма.
— Чух, че се занимавате с изваждането на книги от сбирката — започна той по-скоро недоволно, отколкото властно.
— Крайно наложително е — уведоми го Хелма. Откъм Патрис тишината бе мъртвешка. — Рафтовете ни са препълнени с книги, които читателите не ползват. Представете си какво ще стана, ако по някаква причина всички изведнъж върнат взетите книги.
— Да, да. Това би означавало пълен хаос.
— Не бих избрала точно тази дума, но със сигурност ще имаме сериозни затруднения.
— Надявам се, че отделяте тези книги за благотворителни дарения.
— Изгорих ги. Освен една, която искам да прегледам по-внимателно.
— Може би сте забравила, че помолих персонала да не вади книги от сбирката — натърти мистър Ъпман. — Решенията за промени в цялата сбирка би трябвало да са от компетенцията на директора.
Бащата на Хелма веднъж я посъветва: „Били, никога не си признавай, че си виновна. Един път да ти се случи и хората ще ти повярват завинаги.“ — Когато решавах съдбата на книгите, правех го с оглед интересите на нашите читатели — каза Хелма.
— Надявам се повече да не се занимавате с това, мис Зукас, но ако пак махате книги от рафтовете, бих предпочел да ги запазите.
— Те винаги се връщат при нас.
— Можем да ги дарим на институции с по-ограничени възможности от нашите.
— Тези институции ще трябва да са доста
Нейният телефон бръмна и тя вдигна слушалката, но почака мистър Ъпман да се отдалечи от бюрото, преди да се обади. Беше Поли.
— Хелма, боя се, че няма с какво толкова да ти помогна. Колата е взета под наем от Сиатъл. Май все пак ще трябва да се оплачеш на собственика на блока.
— Поне не е някой от съседите ми. Благодаря ти, Поли.
Кола под наем. Можеше да означава каквото и да било. Мъжът със синия костюм вероятно просто не бе я чул заради уличния шум. А може би не е изскочил забързано от закусвалнята на Сол точно заради Хелма. Може и да не е взел жълтото листче. За какво му е?
Хелма стана, за да се отърве от книгата за организационните взаимоотношения, и по невнимание се блъсна в кашон с книги.
— Ох! — силно извика тя.
— Лошо ли се удари? — попита отсреща Барбара, която лепеше сигнални стикери на книгите.
— Добре съм, благодаря. Обувката ми се закачи в един от тези кашони.
— Нищо чудно. Тук няма никакво място вече.
Хелма не отговори. Служителите често се оплакваха от това. Не достигаше място. Претъпкано. Купчини книги и материали там, където би трябвало да има подредени рафтове и шкафове. Не достигаше място, не достигаха пари. Просто всичко беше недостатъчно.
Глава 5
Вечер у дома
Докато караше към къщи, Хелма включи радиото и потърси местната „разговорна програма“.
— Вярно ли е? — питаше водещият. — Наистина ли у някои хора има генетично заложени отклонения, които ги правят неподходящи за брак? Обадете ми се. Нека си поговорим за това.
Тя натисна бутона за развлекателната програма и се отпусна на шофьорската седалка, безгласно припяваше на „Странници в нощта“.
Значи братовчедът Рики щеше да се жени. В мислите й пак се мярна думата „отклонения“. За да повярва, щеше да почака, докато леля Ем й прати репортаж за сватбата от местния вестник на Скууп Ривър.
Намали скоростта — пред нейния „Буик“ караше велосипедист, навлязъл поне на два метра в платното. От четвърти клас досега Хелма не се бе качвала на колело, но ясно си спомняше как тогава автомобилите профучаваха в опасна близост. Съчувстваше на настойчивите искания за прокарване на повече велосипедни алеи.
Разбира се, никой от познатите й не бе карал с трико като велосипедиста пред нея (и много други, които виждаше по пътищата). Ясно се виждаше как се напрягаха мускулите на бедрата му, може би личеше и още нещо, ако човек си направи труда да зяпа по-втренчено.
Тя хвърли поглед към огледалото за обратно виждане и забеляза колоната от коли, принудени да забавят зад нейната. Шофьорът на първата размаха юмрук и Хелма намали още малко скоростта — от двадесет на петнадесет километра в час.
Мисис Уитни от апартамент 3Е чукна на прозореца си и махна на Хелма. Тя вдигна ръка и в коридора изчака мисис Уитни да се покаже на вратата.
Хелма беше от най-младите наематели в „Бейсайд Армз“. Преди четиринадесет години, когато си избра апартамента, имаше свободни жилища и в „Гълвю“. Наистина гледката там беше по-добра, но в „Гълвю“ пускаха и семейства с деца.
— Толкова се радвам, че те видях, Хелма — каза мисис Уитни. — Тъкмо си имам прелестна новост, искам да я видиш.
Мисис Уитни беше пълна беловласа вдовица, чиито дъщери живееха в Калифорния. Винаги слагаше върху дрехите си кухненски престилки, предпочиташе грубоватите здрави обувки и готвеше повече, отколкото можеше да изяде. Хелма си погледна часовника и мисис Уитни я потупа по рамото.
— Само минутка, скъпа. Имам за тебе и прясно изпечен бананов сладкиш, ще си го отнесеш за вечеря.
Апартаментът й представляваше дъгоцветно изобилие от порцеланови куклички, бродирани покривчици, плетени вълнени завивчици, рамкирани гобленчета и настенни килимчета. Стотици мънички очи се взираха с празни погледи от лавици, маси и столове. Бузи с трапчинки и пълни устнички се хилеха глупаво из стаята.
— Ето го — посочи мисис Уитни. — Да му се сгрее душата на човек, нали?
Върху масичката за кафе, до китайското гърненце с копринени рози в него, сложено върху поставка от плетена слама, едно порцеланово бебе седеше на гърне и щастливо си играеше с мъничко руло тоалетна хартия.
— Изумително наподобяват цвета на кожата — отбеляза Хелма.
— Нали? Направо ще си помислиш, че ей сега ще стане и ще си избърше хубавото дупенце.
Хелма въобще не споделяше възторга й, но бързо попита:
— Къде го открихте?
— В рекламните страници на неделния вестник. Поръчах и тази сутрин го получих.
— Да, това е добро попълнение за вашата колекция.
— Благодаря. — Мисис Уитни леко погали порцелановата бузка на куклата и се усмихна нежно. — Тежък ден ли имаше днес? Всички говорят за това убийство.
— Беше истински шок — призна Хелма.
