— Сама ли? — Пати завърши въпроса си с нервно хихикане.
— Да, скъпа моя. Току-що ни свършиха и придружителите. И, моля те, носи го с острия край надолу.
Санитарят от линейката бе познал — два метра от мокета при рафтовете „Mo-Ne“ бяха изрязани и заменени с ново сиво парче, майсторски паснато и нагласено.
Хелма опита да повдигне с върха на обувката си краищата му, но те бяха старателно залепени. Един от помощниците, понесъл множество книги, я гледаше откъм края на рафта.
— Някакъв проблем ли имаш, Кърт? — попита тя.
Той преглътна, адамовата му ябълка изчезна зад яката и пак се появи.
— Ами не. Нямам проблем. Само че трябва да върна по местата им тези книги и…
— И не искаш да минеш през мястото на убийството — довърши вместо него Хелма.
Той кимна и се засмя притеснено.
— Дай ми ги. Аз ще се оправя — тя стъпи върху новото парче, за да вземе книгите.
— Мис Зукас, според вас кой е направил това? — попита Кърт.
— Очевидно някой умопобъркан, но не можем да си позволим това да пречи на задълженията ни към читателите — напомни му тя.
— Не можеш дори да познаеш, че някой си е намерил там белята, нали? — обади се Джордж Мелвил, когато Хелма излезе измежду рафтовете. — Чух, че работили цяла нощ, за да почистят.
Мистър Ъпман назначи Джордж Мелвил да работи с каталозите преди три години. Това беше първата библиотека за Мелвил, макар вече да гонеше четирийсетте. „Претърпях смяна на професията насред живота си“ — обичаше да казва драматично той, като отбелязваше, че преди работил „в образованието“. Иви не му вярваше, тя твърдо поддържаше съмненията си, че или е бил актьор в някоя трупа за Шекспирови пиеси, или евтин комедиант. Хелма подозираше, че е разочарован дребен бюрократ. Когато чу спора между Иви и Хелма, Патрис обяви, че тя вярвала на Джордж Мелвил и не би се учудила, ако чуе, че са го изгонили от образованието заради безнравствено поведение.
До бюрото за обслужване Иви седеше на висока табуретка с библиотечни списания, пръснати като ветрило пред нея. Бързо отмяташе името си в бланките за връщане на взетите издания. Хелма не вярваше да е прелистила дори едно от тях. На брадичката й личеше малка медицинска лепенка. Иви се ухили, когато забеляза погледа на Хелма.
— Пъпка — обясни тя. — Как ми се иска да имах кожа като твоята!
Иви бе най-младата и най-скоро постъпила сред библиотекарите. Макар че невинаги се отнасяше сериозно към работата си, Хелма не можеше да сдържи усмивката си, когато зърнеше момичето с рошавите къдрици. Веднъж се натъкна на Иви, седнала на стъпалата пред детския отдел (Хелма подозираше, че повечето си четива момичето взима оттам) и увлечена в игра със съвсем невръстна читателка и нейната кукла Барби.
— Наоколо май се навъртат призраци, а? — изрече Иви. — Вождът свиква сбор в осем и половина, само за библиотекарите. Може пък да го е споходило вдъхновение кой е убиецът. Тъкмо се надявах да затворят библиотеката и днес, а ти? Все едно да ти дадат снежна ваканция в училище. Щеше добре да ми дойде.
— Защо? — попита Хелма. — Какво щеше да правиш?
— Да си потърся друга квартира.
— Аз пък си мислех, че онази над пицарията ти харесва.
— Ами да, страхотен аромат — Иви се намръщи и захапа края на молива.
— Заради приятеля ми е. Той… е, вече не се погаждаме много. Чий ред било да чисти банята, кой бил зарязал мръсните чинии в мивката, ей такива неща. Нали разбираш.
Хелма не разбираше.
— Ще ти кажа, ако чуя за нещо свободно в моя блок.
— Благодаря.
Беше едва 8 и 9 минути. Времето сякаш беше замръзнало. Хелма намери празна количка за книги и я избута към рафтовете с научна литература.
Преди година мистър Ъпман реши лично да се занимава с отделянето на старите книги от сбирката, като обясни на служителите си, че като директор било негова „професионална отговорност да прави промени в библиотечната наличност“.
Хелма нямаше да му се меси, ако мистър Ъпман действително махаше старите книги, но неговият метод представляваше пълна бъркотия и с нищо не помагаше.
Нейната системата беше проста и резултатите личаха. Проверяваше датите за връщане на бланката, залепена отвътре на корицата. Ако книгата не бе взимана повече от три години и Хелма не виждаше в нея никаква антикварна стойност, махаше я.
През ден-два напредваше по малко из рафтовете с научна литература и изваждаше книгите, които никой не четеше. Стараеше се да не привлича вниманието, но
След петнайсетина минути количката се затрупа от остарели и нечетени книги от секция 650. Хелма потри ръце и я избута към прохода между рафтовете. Въздухът сякаш трептеше от опънатите нерви на служителите.
Мина Иви, понесла към работната стая целия си товар от библиотечни списания.
— Да бяха оставили трупа — театрално прошепна тя на Хелма. — И без това тук прилича на погребално бюро.
До справочната сбирка мисис Кармън и Лоти си шепнеха и току поглеждаха към рафтовете с художествена литература. Мистър Ъпман се бе облегнал на рафта „A-Be“, хапеше устни и поглаждаше плешивата си глава от челото към темето. Хелма бе принудена да признае пред себе си, че и тя се старае да стъпва по-меко.
Изведнъж Иви изскочи от работната стая и гръмко заговори мистър Ъпман.
— Хайде де, признайте си, това да не е някакъв рекламен номер? Нима ще будим интереса към криминалетата, като застиламе пода с трупове, или може би ще наемаме малки зелени човечета да хвалят удоволствието от научната фантастика? А какво смятате да направите за рекламата на любовните романи? Длъжна съм да ви напомня, че това е семейна библиотека.
Мистър Ъпман зяпна.
— Какво, какво…
Джордж Мелвил вдигна поглед от каталозите и прихна. Иви се хилеше.
Мистър Ъпман се усмихна несигурно.
— О, вие се шегувате — досети се той. — Доста непохватна шега, мис Окснард.
И Хелма смяташе, че й липсваше хумор, но се засмя одобрително. Глупавото хрумване на Иви отдалечи убийството още една крачка от мислите им.
— Знаете ли — мистър Ъпман отново говореше нормално, — чух за библиотека, където те наистина разделяли художествената литература на криминални, любовни и научнофантастични романи.
— Да не забравите уестърните — напомни Джордж Мелвил.
— Това е овехтяло схващане — възрази Иви. — Никой вече не прави така.
— Защото съвременната теория твърди — подхвана Джордж Мелвил, — че в една смесена сбирка някой нещастен глупак, който чете само уестърни, може случайно да вземе „сериозна“ книга и да разшири духовния си хоризонт.
— Само споделих една идея — промърмори мистър Ъпман и ядно се отправи към кабинета си.
— Ох, майчице! — Иви допря длан до челото си.
Джордж Мелвил вдигна вежди срещу Иви и Хелма, после сви рамене.
Мистър Ъпман стана директор преди четири години, когато предишната директорка, мисис Дорман, бе принудена да постъпи за продължително лечение в болница.
Понякога Хелма се питаше дали мистър Ъпман не дължи работата си като библиотекар на факта, че е мъж. В професия, където преобладаваха жените, твърде голяма част от директорите бяха мъже.
„Попечителските съвети на библиотеките предпочитат директори мъже“ — помнеше как мис Кинли им
