— Май ще трябва да го смените тоя мокет.
— Госпожо — червенокосият полицай посегна да хване Хелма за ръката. — Това е полицейска…
— Извинете — каза тя и вдигна зеленото платно.
Мъртвецът лежеше по корем с лице, обърнато към Хелма. Очите му бяха затворени. До този миг мис Зукас не бе виждала умрял човек, който да не е прилично положен в ковчег, а някъде беше прочела, че очите на мъртвите оставали отворени, докато някой склопи клепачите им. Жертвата наглед беше на трийсетина години, с кестенява коса и брада, сплъстени като на невчесано куче или пък на някого от музикантите, които зърваше за малко, когато превключваше телевизионните програми. Беше мръсен. Джинсите му бяха износени до овехтяване, а пуловерът беше съдран на единия лакът.
— Виждала съм този човек — съобщи тя на полицая, понечил да хване ръката й, и пусна платното, което се изду, после се слегна върху трупа.
Всички обърнаха към нея своите хладнокръвни, безучастни погледи на полицаи. Тя почувства как очакваха напрегнато, как я наблюдаваха зорко.
— Имате ли нещо против да ни изясните обстоятелствата на срещата ви?
Хелма позна Уейн Галънт, шефа на полицията. Тя отметна глава назад, за да го погледне в очите. Въпреки сивото по слепоочията лицето на шефа Галънт си оставаше някъде между юношеството и зрелостта, а бръчиците от смях само подчертаваха гладкостта на бузите, но ясните му очи бяха загрозени от тъмни кръгове.
— Вчера следобед той поиска да види един от справочниците, които държим до бюрото за обслужване.
— Кой справочник? — попита шефът.
Хелма не бе забелязала, но полицаите като един я заобиколиха. Тя леко смръщи нос от миризмата на лосион за след бръснене и боя за обувки.
Опита да си спомни. Вчерашният ден беше доста натоварен. Дъждът често привличаше посетители в библиотеката. Може да е бил атлас с пътни карти или някой алманах…
— Съжалявам — извини се тя. — В момента не се сещам, но може би по-късно. Често се случва да си спомня.
— Помните ли какво каза?
— Помоли ме за четвърт долар, искаше да се обади по телефона.
— Дадохте ли му?
— Никога не давам пари на непознати — увери го Хелма.
— Видяхте ли го да излиза от библиотеката? — попита другият мъж с костюм, докато припряно драскаше в бележника си.
Хелма поклати глава.
— Твърде заета бях с клиентите си, за да забележа — тя махна с ръка към тялото, отново анонимно под безличното зелено покривало. — Щом е намерен тази сутрин в библиотеката, вероятно въобще не е излизал.
— А имало ли е къде да се скрие?
— Предполагам, че има няколко такива места. Служителите в библиотеката имат твърде много задължения в работно време, за да надничат из потайни кътчета и ниши.
— Спомняте ли си още нещо за него? — попита шефът Галънт. — Как ходеше, дали беше сам? Каквото и да било.
— Не. Както вече казах, вчера бях много заета.
— По-късно може би ще искаме да ви зададем и други въпроси. Бихте ли дала на офицер Сандерсън името и телефонния си номер?
— Разбира се — съгласи се Хелма.
Щом мина зад лентата, тя спря и се обърна.
— Още нещо — каза на шефа Галънт. — Как е умрял?
— Намушкали са го. Сега търсим оръжието, въпреки че сигурно отдавна не е тук.
— Ох, мис Зукас! — промълви мисис Кармън, когато Хелма се присъедини към неспокойните си колеги. Тя изтри очите си с ръкава на блузата. — Как можете да гледате това?
— Въобще не беше толкова страшно, колкото човек очаква — осведоми я Хелма.
— Позна ли го? — попита Иви, докато вадеше от устата си влажен рус кичур и го навиваше около пръста си.
— Не е от редовните ни читатели.
Мистър Ъпман се съгласи с шефа Галънт, че да, най-разумно е днес библиотеката да остане затворена. Полицаите записаха имената и адресите на всички, после казаха на служителите да си отиват вкъщи.
Хелма спря мистър Ъпман до шкафа с каталозите.
— Ще смятаме ли днешния ден за неделя по отношение на просрочените книги?
— Просрочените ли? — повтори той.
Махна неопределено с ръка и още повече кривна вратовръзката си.
— Не зная. Мисля, че… Ами да, нека така да направим. В края на краищата има убийство. И то тук… Само че…
— Извинете — прекъсна ги един полицай. — На паркинга един сив „Буик“ е заклещил патрулната ми кола.
— Бяхте заели моето място — съобщи му мис Зукас. — Ще преместя колата си веднага щом се преобуя. Това е единственото място за паркиране, на което имам право, а вие, полицаите, можете да си оставяте колите, където пожелаете, из целия град.
— Да, госпожо. Благодаря.
— Какви са тези неща, госпожо? — попита друг полицай със сраснати тъмни вежди над носа.
Сочеше вързоп шишове върху каталожните шкафове.
— Това са месингови пръти, които придържат каталожните картички в чекмеджетата — обясни Хелма. — Влизат в дупките в долния край на картичките. Вписвахме новите книги.
— Досадно занимание — допълни мистър Ъпман зад гърба на Хелма. — И ще сподели съдбата на другите отживелици, когато се компютъризираме. Ще спестим безброй работни часове на персонала.
— Според мен — поправи го Хелма, — не че се допитахте до служителите по този въпрос, но сегашната ни система е напълно задоволителна.
— Задоволителна не означава…
Вързопът месингови пръти издрънча при огледа на полицая. Мистър Ъпман хлъцна и вдигна ръка пред гърдите си.
Полицаят извади парче бял плат от джоба си и хвана с него един от прътите. Топчето в края блестеше от чистота, но заостреният край беше зацапан с нещо тъмно, почти черно.
— Шефе, открих оръжието! — заяви полицаят гръмко и ликуващо.
Шефът Галънт бързо се шмугна между Хелма и мистър Ъпман и застана до полицая.
— Благодаря на всички ви за съдействието — каза шефът, макар мис Зукас и мистър Ъпман да бяха единствените служители, останали в библиотеката.
Той се усмихна хладно, но усмивката не стигна до очите му.
— Ще ви се обадим, ако възникнат допълнителни въпроси.
— Прътите в чекмеджетата са дебели приблизително колкото стрела — подхвана Хелма. — С подходяща сила те…
— Благодаря ви — отново каза шефът и с жест подкани нея и мистър Ъпман да тръгнат към вратата за работната стая. — Ще поддържаме връзка.
Хелма седеше на шофьорското място в колата и стискаше волана с две ръце. Слепоочията я наболяваха. Странно бръмчащо ехо съпровождаше всичко, което чуваше, сякаш звуците минаваха през вода. Два пъти дълбоко пое дъх, силно примижа, запали двигателя и майсторски изкара своя „Буик“ от малкия паркинг на библиотеката.
Движеше се през града и не желаеше да мисли за нищо, освен гледката пред очите й. Внимателно
