Убийства в библиотеката

към лъскавото плешиво теме. Капчици влага замъгляваха горните ъгли на очилата му.

Когато Хелма мина край него, той я прихвана под лакътя. Тя отстъпи встрани толкова, че ръката му да падне или той да попадне в глупаво положение, ако се пресегне твърде силно.

Мистър Ъпман бе прехвърлил петдесетте — лицето му го издаваше. Но Хелма веднъж мина край него с колата си, докато той тичаше в тръс по тротоара, надянал яркосини шорти и бяла тениска. Тя така се изуми, че мускулестото тяло, стегнато и стройно до атлетичност, съжителства с бледата, плешива, късогледа глава, дори за миг се забрави и зяпна втренчено.

Мистър Ъпман дръпна ръката си, по бузите му избиха червени петна. Харесваше му да докосва хората. И според слуховете той… но Хелма не се увличаше по слухове.

Претъпканата работна стая, обикновено шумна от библиотечните дела, сега беше празна. Лилаво- червената найлонова торба, която Иви наричаше дамска чантичка, се мъдреше на нейното бюро до подплатеното палто „Падингтън“ от меча кожа. Шитото по поръчка манто на Патрис бе настанено върху облегалката на нейния стол. Хелма не надуши аромат на кафе.

— На мястото ми за паркиране има полицейска кола — съобщи тя на мистър Ъпман. — И защо пред рампата е спряла линейка? Какво да кажем пък за полицая на входа…

Той кимна разсеяно и притисна длани към лицето си.

— Навсякъде са. Из цялата сграда — произнесе Ъпман през пръсти. — Като на кино.

— Някаква злополука?

— Чистачът… нали го знаете, Джек… открил тяло, когато дошъл сутринта. Труп.

— Къде? — попита тя.

— Между рафтовете.

— А… убийство ли е?

— Полицаите смятат, че е бил убит след затварянето на библиотеката снощи.

— При художествената или при научната?

Мистър Ъпман свали ръце от лицето си и сурово изгледа Хелма.

— Не си правя майтап — възмутено изрече той.

— Не, питам дали трупът е бил при рафтовете с художествена или с научна литература?

Мистър Ъпман сви рамене.

— Не зная. И какво значение има? — Той замълча и забеляза, че Хелма чака отговор. — При художествената. Май до рафта „Mo-Ne“.

Мис Зукас отговаряше за отделите по история и приложни науки.

— Кой е?

Мистър Ъпман отново сви рамене.

— Не казват, но според онова, което дочух, може да е някой само минаващ през града.

— Не видяхте ли трупа?

— Разбира се, че не съм надзъртал.

Мис Зукас вдигна вежди. Мистър Ъпман й отвори вратата и тя влезе пред него в достъпната за посетители част на библиотеката.

Макар и да беше голяма за град с население тридесет и пет хиляди, Обществената библиотека на Белхавън страдаше от липса на място и от неудобства, а ползването на книги на глава от населението будеше завист у всеки библиотекар в щата.

— С всичкия този дъжд — отсече Рут, когато Хелма й се похвали със статистическите данни за първото тримесечие — какво му остава на човек с поне малко мозък в главата, освен да чете?

Общодостъпната част всъщност представляваше обширна, просторна Г-образна зала, разделена от рафтове с книги и маси. Преустрояването на сградата преди четири години им позволи да преместят детския отдел на долния етаж — едно несъмнено подобрение.

Персоналът се състоеше от петима библиотекари, седем служители и осем помощници на почасова работа, но поддържаше услугите на библиотеката на такова равнище, че веднъж се окъпа в лъчите на славата след едноминутно репортажче, излъчено по местната телевизионна програма.

Библиотеката още не беше отворена за посетители, но цялото осветление беше включено, хладното флуоресцентно сияние проникваше и в тесните пътеки между рафтовете, заливаше дори всяко ъгълче.

Част от служителите стояха плътно скупчени до прозорците, зад филодендрона, колкото може по-далеч от отдела за художествена литература. В средата пълната мисис Кармън, която преди обяд даваше и приемаше книгите, хълцаше в прегръдките на Пати, една от помощничките. Другите се гушеха наоколо, потупваха я по рамото и тихо разговаряха. Встрани Джордж Мелвил, отговарящ за каталозите, и Роджър Барнард, детският библиотекар, се бяха облегнали върху лавиците с енциклопедиите и оживено коментираха. Иви, която завеждаше отдела за художествена литература, стоеше до групичката с разрошени руси къдри. Весело махна на Хелма, очите й блеснаха.

Мъже с официален вид кръстосваха из сградата. Двама полицаи бяха застанали до чекмеджетата на каталозите — единият драскаше в бележник, а другият шепнеше на касетофона си. Сред рафтовете други мъже с обикновено облекло, но с недвусмислено властно държание ровеха из книгите и примижаваха напрегнато около первазите на прозорците.

Убийство. Убийство в библиотеката.

Хелма си позволи да потрепери от смайване, после решително отстрани от съзнанието си ужаса на случката. С това приключи. Твърде късно беше да променя вече съществуващото. Сега й оставаше да приеме само фактите.

Седна до една от двете останали в библиотеката читални маси от дъб (замениха другите със съвременни от стомана и ламинирани плоскости) и свали от краката си кожените пантофи. Мистър Ъпман се присъедини към служителите, попивайки с кърпичка челото си, и беше веднага погълнат от групата.

Хелма си сложи морскосините обувки с токчета и леко чукна подметките в пода, за да намести по-удобно стъпалата си. Приглади с длани полата си. Предпочиташе хармонията в облеклото. Синьото на полата й точно съответстваше на перата в опашката на бразилската емайлирана птичка, забодена на нейния виненочервен пуловер.

Хелма докосна косата зад ушите си, за да се увери, че непослушният кичур си е на мястото. Двадесет години поддържаше все същата подхождаща й къса къдрава коса, още от деня, когато майка й я заведе във фризьорския салон на Доли, в градчето Скууп Ривър, щат Мичиган. Беше изненадващ подарък за шестнадесетия й рожден ден.

По краищата на рафтовете с художествена литература минаваше жълта лента, за да отдели местопрестъплението от останалото пространство в библиотеката. Надписът гласеше:

НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ, ПОЛИЦЕЙСКА ЗОНА.

Хелма повдигна лентата с ръка и ловко се плъзна отдолу.

До покритото със зелено платно тяло стояха и разговаряха четирима униформени полицаи и двама мъже в костюми. Един червенокос полицай се прокашля, за да привлече вниманието на останалите, после кимна към мис Зукас, нахълтала в тяхната оградена зона.

— Може ли да погледна? — попита тя, докато пристъпваше към трупа.

Лежеше на сивия мокет под зеленото платно, мръсните кокалчета на единия юмрук се подаваха изпод края. Очевидно тялото беше едро. Стъпалата на мъжа стърчаха изпод платното, обути в развързани обувки „Рокпорт“.

Под покривалото имаше мъж, убит мъж. Хелма преглътна, макар и да нямаше какво.

Не, това там вече не беше човек. Беше труп, само един труп. Неодушевен.

— Чистачът ще се препоти, докато почисти — отбеляза Хелма и посочи тъмночервеното петно, което се виеше край платното подобно на залязващо слънце.

Един от санитарите на линейката, увлечено прелистващ „Лолита“, вдигна погледа си от страниците.