смъртта на Чарити опрял пистолета в главата си и натиснал спусъка.
Хюстън седна отново в синьото брокатено кресло. Тя не можеше да го освободи от болката му — Кен трябваше да живее е тази трагедия. Тук думите не помагаха.
— Значи ти си израснал у Фентънови — каза най-после тя.
— Ако с това искаш да кажеш, че някой ме е отгледал и възпитал, лъжеш се! — изфуча той. — Когато отворили завещанието на Хорас Фентън два дни след неговото самоубийство, се разбрало, че той е завещал всичко, което притежава, на сина на Чарити.
— На теб?
— На мен. Джейкъб не получил нито цент от наследството на Фентън. Бил определен само за настойник на Кен Франклин Тагърт — внука на Хорас Фентън, който бил едва на три дни.
— Нищо не разбирам — прошепна Хюстън. — Аз си мислех…
— Мислеше си, че съм дошъл беден на този свят. В продължение на десет часа Джейкъб не напуснал стаята, в която било прочетено завещанието, а когато най-после излязъл заедно с адвокатите, вече бил успял да ги подкупи всичките — и по този начин можал да представи пред съда едно фалшифицирано завещание, в което пишело, че той е единствен наследник на Хорас Фентън.
— А ти?
— Пуснали слух, че бебето на Чарити е умряло при раждането, и първите шест години от моя живот преминаха в пътуване от една ферма към друга. Джейкъб се страхувал, че мога да науча истината за произхода си, ако остана прекалено дълго при едно и също семейство.
— Или пък другите Тагърт могат да подушат, че още си между живите. Не мога да си представя, че Раф би гледал спокойно как лишават племенника му от неговото законно наследство.
— Парите дават сила, а никой от Тагъртови не е имал някога пари.
Хюстън неспокойно бродеше из стаята.
— Джейкъб не е искал да се откаже от онова, за което е работил в течение на много години. Сигурно е имал доверие в Хорас като в истински баща. Обаче в последната минута Хорас го е лишил от наследство, като че синът му никога не е представлявал нещо за него. Всичко е получило едно пеленаче на три дни.
— Да не би да вземаш неговата страна?
— Разбира се, че не. Опитвам се само да си изясня как е могъл да ти причини толкова много зло. Какво например би станало с него, ако беше управлявал и увеличил състоянието вместо теб, но ти, щом станеш пълнолетен, го изгониш?
— Никога не бих направил подобно нещо.
— Той, разбира се, не е могъл да знае това. Какво ще стане сега? Ще го дадеш ли под съд?
— По дяволите! Не! Аз знам истината от години.
— Смяташ да му отнемеш състоянието, нали? Но в момента твоят син живее при Фентън и ти не би искал да го прогониш от собствения му дом. Или искаш?
— Почакай поне още няколко секунди, преди отново да вземеш страната на Фентън. Всичко, което някога съм искал, е следното: един ден Фентън да седне на моята маса и тя да бъде по-голяма от неговата, а начело на тази маса да седи първокласна лейди.
Хюстън го гледа мълчаливо почти цяла минута.
— Може би ще трябва да ми разкажеш и останалата част от историята. Защо е тази покана за вечеря и каква роля трябва да играя аз в случая? — попита тихо тя. В сърцето й се промъкна смразяваш страх.
Кен се обърна е гръб към нея.
— През всичките тези години, когато работех в конюшнята и лъсках ботушите на Фентън, си мислех, че съм побъркан, но непрекъснато си представях, че притежавам огромна къща като неговата. После се влюбих в Пам, а една сутрин чух, че тя е събрала нещата си, напуснала е къщата и ми е оставила петстотин долара и прощално писмо, в което ми благодареше за „удоволствието“ с мен. Джейкъб ме замъкна в кабинета си и започна да ми крещи, че никога няма да получа онова, за което той упорито е работил. Тогава смятах, че има предвид Памела. Взех петстотинте долара и заминах за Калифорния. А след няколко години, когато вече не бях беден, започнах да си задавам въпроса, какво в действителност е имал предвид Фентън, когато ми каза ония думи и ме изхвърли от къщата си. Наех няколко души да открият истината за мен. Това продължи известно време, но моята упоритост беше възнаградена. — Кен посочи с ръка документите, които лежаха на масата.
— И си постави за цел да отмъстиш на мистър Фентън — прошепна Хюстън. — А аз представлявам част от твоето отмъщение.
— В известен смисъл. Отначало исках само да спечеля много пари и да се отърва от грижата, че може отново да ми се наложи да работя в конюшня. Но когато разбрах какво огромно състояние са ми отнели, започнах да си мечтая как ще поканя Фентън на вечеря в една къща, която ще бъде пет пъти по-голяма от неговата, а на почетното място на масата ще седи Памела — дъщерята, за която аз не бях достоен според него.
— Но не можа да получиш Памела.
— Мъжете, които бях наел, откриха адреса й. Съобщиха ми, че е омъжена и има дете — аз не знаех, че това е моето дете, — следователно трябваше да се откажа от тази част на плана. Естествено построих къщата си в Чанддър, защото, ако я бях построил в друг град, никой нямаше да знае, че тя принадлежи на един бивш работник от конюшнята на Фентън. Освен това исках тя всеки ден да бъде пред очите му. След това размислих кой би могъл да седи на моята маса на мястото на Памела и бързо разбрах, че единствените истински дами в този град са близначките Чандлър. Наех веднага един мъж, който трябваше да събере сведения за вас двете, и скоро разбрах, че Блеър не е подходяща за мен. Фентън вероятно щеше да ми се присмее и да ми каже, че съм успял да получа жена, която никой друг не е искал да има.
— Трябваше ти истинска, неподправена, стопроцентова дама — прошепна Хюстън.
— И си я получих. Отначало бях малко несигурен, след като ти направих предложение и ти го отхвърли. Но знаех, че ще промениш решението си. Аз имах повече пари, отколкото Уестфийлд би могъл да спечели през целия си живот, и бях уверен, че в крайна сметка ще се омъжиш за мен.
Той извади часовника от джоба на жилетката си.
— Време е вече да слезем долу. Твърде дълго трябваше да чакам този момент.
Той хвана лакътя на Хюстън и я придружи до стълбите.
Хюстън беше като замаяна и не можеше да промълви нито дума. Той я беше помолил за ръката й, защото се нуждаеше от инструмент за своето отмъщение. Тя си въобразяваше, че е искал да се ожени за нея, защото му е необходима; че я харесва и дори я е обикнал през последните месеци. В действителност обаче беше злоупотребил с нея, използвайки я единствено като средство към целта.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Хюстън седеше на празнично подредената маса и имаше чувството, че кожата й е също толкова студена, колкото и брилянтите на шията й. Говореше и се движеше като в сън. Само благодарение на дългогодишното си обучение успяваше да изпълнява задълженията си на домакиня, да поддържа разговора и да управлява прислугата при поднасянето на храната.
На пръв поглед вечерята мина сполучливо. Изглежда, Памела почувства какво напрежение се таи под повърхността и опита, доколкото й беше възможно, да запази мира на масата. Ян и Зак говореха за бейзбол, Джейкъб гледаше в чинията си, а Кен се оглеждаше наоколо е гордо изражение на лицето.
Хюстън се питаше какви намерения има към нея Кен, след като вече е изпълнила предназначението си на инструмент за неговото отмъщение. Щеше ли да отпътува за някой друг град, когато тази вечеря приключи и Чандлър също изпълни своята задача в плановете му? Тя си спомни колко пъти се беше оплаквал, че в това скучно, малко градче не могат да се правят истински сделки. Защо никога не си беше задавала въпроса, по каква причина е построил къщата си именно в Чандлър? Всеки в града си задаваше този въпрос, когато започнаха строителните работи на хълма; но когато той започна бурно да се домогва до ръката й, тя повече не беше мислила върху това.
Кен беше пристигнал тук и най-напред беше отишъл при Фентън — да го уведоми за своето пристигане и да го попита дали харесва новата му къща. Защо Хюстън още тогава не разбра, че всичко в живота на Кен се определя от чувствата, които той изпитваше към Фентън?
