според теглото на въглищата, които са изкопали, прав ли съм?
Джейкъб отново зае мястото си срещу Кен и постави дебело парче ростбиф в чинията си.
— Аз им давам договор като на вторични предприемачи и всеки е свободен да изпълнява своя договор, както намери за добре. Знаеш ли, че плащам на хора, които проверяват каските на миньорите? Тези идиоти свалят в забоя лицевата защита на каската, запалват си цигара и вдигат във въздуха цялата шахта. Инспекторът е длъжен да установи, че лицевата защита е здраво заварена, за да не могат тези хора взаимно да се избият.
Тъй като устата на Кен беше пълна, той жестикулираше с вилицата си.
— От една страна, ти се отнасяш към своите работници като към непълнолетни деца и ги затваряш в лагери, а, от друга страна, те са за теб напълно отговорни предприемачи, които сами поемат риска си… Как се нарича това, когато трябва да работиш, обаче не ти заплащат за работа, която си извършил?
— Мероприятие за създаване на работа — отговори Джейкъб. — Правя всичко възможно да запазя работните места на миньорите. Аз с удоволствие бих купувал въглищата си от друг предприемач и бих се ограничил само с производството на стомана, но не мога да си представя как ще изхвърля толкова хора на улицата. Всеки път, когато се случи нещо като онова горе — той посочи към шахтата „Малката Памела“, — решавам да затворя мината. Съществува огромна конкуренция на пазара за въглища, която е готова веднага да се заеме със снабдяването на моите стоманени заводи в Денвър. Бих могъл още утре да затворя всичките седемнадесет шахти в околността на Чандлър, без това да се отрази върху пазара на въглищата. Но имаш ли представа какво би станало с този град, ако затворя шахтите? За две години Чандлър ще опустее.
— Като те слуша човек, ще рече, че ти си благодетелят на града.
— В известен смисъл аз действително съм такъв — каза самодоволно Джейкъб.
— Обаче и акционерите ти получават някой и друг долар, а?
— Не толкова много, колкото бих искал, но и там правя всичко, което ми е възможно.
В това време Кен избърса с коричка хляб втората си чиния.
— Тогава е крайно време да започнеш да правиш и онова, което не ти е възможно. Случайно аз също притежавам известно количество пари и може да ми хрумне да ги употребя за подаване на няколко жалби срещу собствениците на „Фентън-въглища и стомана“. Отлично си представям как цялото производство — добива на въглища и стоманените заводи — ще бъде спряно, докато тези жалби бъдат разгледани в съда.
— Но това би разорило Чандлър! Ти не би могъл…
— Имам някакво вътрешно чувство, че притежателите на „Фентън — въглища и стомана“ заради собствения си интерес ще избягнат с всички възможни средства подобни жалби.
Джейкъб гледа Кен в продължение на няколко дълги секунди.
— Е, добре. Какво искаш от мен?
— Щом хората имат нужда от инспектори, за да ги пазят от самите тях, бих искал такива инспектори да бъдат назначени. Също така настоявам децата да изчезнат от забоите.
— Но точно децата, благодарение на малкия си ръст, проникват в места, където възрастните не могат! — възпротиви се Джейкъб.
Кен му хвърли само един студен поглед и премина към следващата точка, като напразно се мъчеше да си припомни всичко, което Хюстън му беше разказвала за проблемите на минните работници. Джейкъб се противопоставяше на всяка точка, като се започне от библиотеките на колела — „Четенето само ще увеличи недоволството им!“; през редовните богослужения — „И затова ще трябва да назнача свещеници от всички вероизповедания, но които да плащам! Нали ще предизвикаме религиозна война, ако изпратим всички на едно и също богослужение!“; и се стигне до по-добрите жилища, за които Джейкъб отбеляза, че точно работниците, които вегетират в мизерните колиби, живеят най-здравословно, тъй като през дупките в жилището непрекъснато прониквал свеж въздух.
Така говориха и се препираха през целия следобед, при което Джейкъб непрекъснато доливаше чашата с вино на Кен. Към четири часа думите на Кен все повече се объркваха, понякога главата дори клюмваше на гърдите му. Докато накрая заспа точно но средата на своята лекция, че профсъюзите може би съвсем не са такова зло, за каквото ги представя Джейкъб Фентън. По-старият мъж стана и погледна надолу към могъщото тяло, което сега лежеше простряно в креслото.
— Ако имах син като теб, щях да завладея света — измърмори той, преди да напусне столовата и да нареди на един от слугите да вземе одеяло и за завие с него спящия гост.
Беше вече късна вечер, когато Кен се събуди, вдървен и премръзнал от спането в креслото, и за известно време изобщо не можа да разбере къде се намира. После различи върху масата очертанията на едно пакетче. Веднага разбра, че това са сандвичи.
С усмивка прибра пакетчето в джоба си и напусна къщата. Усещаше се освободен от нещо, което му е тежало цял живот. Години наред не беше се чувствал така добре и когато се връщаше към шахтата, беше изпълнен с надежда, че отсега нататък животът му ще тръгне по съвършено друг път.
Пред входа на шахтата Рийд Уестфийлд, адвокат и баща на Леандър, тъкмо се готвеше да се качи в рудничната клетка Заедно с още един мъж от спасителните отряди, за да слязат в забоите. Кен хвана за яката мъжа, който искаше да придружи Рийд Уестфийлд:
— Потърсете си нещо за ядене. Аз ще сляза вместо вас в забоя.
Докато рудничната клетка се спускаше надолу в шахтата, Кен разказа с няколко думи на адвоката историята за богатството на Джейкъб Фентън, чийто действителен притежател беше всъщност той — Кен Тагърт.
— Не бих желал измамата с наследството да тежи повече като дамоклев меч над главата на Фентън, освен това аз нямам нужда от тези пари. Бих искал да ми изготвите един документ, в който заявявам че прехвърлям всичко, което съм наследил, на Джейкъб Фентън и че той може да се разпорежда с това богатство както пожелае. Освен това бих искал този документ да бъде изготвен бързо, защото на стария човек не му остава още много време да живее.
Рийд изгледа Кен с уморени, възпалени от безсъние очи и кимна.
— Имам цяла канцелария, пълна със служители, които нямат особено много работа. До утре сутринта добре ли е?
Кен успя да отговори само е кратко кимване, защото колкото по-надолу слизаха в шахтата, толкова по- страшна ставаше миризмата.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
На третия ден след експлозията вече бяха извадени четиридесет и осем трупа, а седем миньори все още бяха в неизвестност. На втория ден следобед бяха намерени четири тела, коленичили и затиснали с ръка устата си. Тези мъже бяха преживели същинската експлозия; но след това бяха задушени от газовете, отделящи се при пожара в забоя.
Витрините на магазините в града бяха обкичени с траурен креп, а знамената бяха спуснати наполовина. Когато ковчезите минаха по улиците в безкрайна процесия, гражданите сваляха шапки и навеждаха глави.
На връщане от шахтата, където беше помагал при извличането на миньорите от забоите, загина годеникът на Сара Оукли. Прекалено изморен, за да внимава какво става около него, при преминаването през релсите той не беше видял и чул влака, локомотивът го беше блъснал и убил на място.
Леандър и Кен, подкрепени от Идън, бяха поискали медицински пункт за работниците от мините и бяха получили уверението, че върху парцела, отпуснат от Джейкъб Фентън, веднага ще започне строителството на болница. Никой не се решаваше да го каже гласно, но всички бяха убедени, че Кен е отишъл в къщата на Фентън и със сила го с принудил да подари парцела.
Хюстън прекара целия ден на погребенията, като се опитваше да утеши вдовиците и се грижеше децата да получат достатъчно храна.
— Смятам, че на това парче хартия е отбелязано всичко, което вчера поискахте от мен — каза Рийд Уестфийлд, докато стояха пред входа на шахтата, и сложи в ръцете на Кен един лист. — След като бъдат привършени спасителните работи, мога да ви изготвя по-подробен документ; във всеки случай този
