на труповете в забоя е толкова страшна, че мъжете не са в състояние да я понесат.
За момент Кен остана като вдървен на мястото си, загледан в повръщащите мъже насреща си. После внезапно изтича към един оседлан кон, завързан наблизо, метна се на гърба му и препусна в галоп надолу по хълма, право към къщата на Джейкъб Фентън.
Не беше стъпвал на входната алея, откакто Фентън го беше изхвърлил и той беше заминал за Калифорния, но всичко му беше така познато, като че никога не беше напускал къщата. Не си направи труда първо да почука, а изби с крак кристалното стъкло от рамката и мина през заключената врата, така че тя едва не излезе от пантите си.
— Фентън! — изрева той, а в това време слугите се стичаха от всички посоки.
Двама лакеи го сграбчиха за раменете, за да го задържат, но той ги отърси от себе си като досадни мухи. Кен познаваше приблизителното разположение на стаите в партера и когато нахлу в столовата, видя Джейкъб Фентън да седи сам на масата пред закъснелия си обяд.
Известно време те се гледаха един друг — Кен с пламтящо от гняв лице и разтърсван от бурното му дишане гръден кош.
Джейкъб отпрати слугата с едно движение на ръката си.
— Не допускам, че си дошъл тук да обядваш — каза той спокойно, докато мажеше масло върху едно хлебче.
— Как можеш да си седиш на масата, докато хората, които уби, лежат пред забоя или още горят някъде в шахтата?
— Ако позволиш, аз съм на друго мнение по въпроса. Аз не съм ги убил. В действителност направих всичко, което е по силите ми, за да запазя живота им; но изглежда, че те имат някаква склонност към самоубийство. Мога ли да ти предложа чаша вино? От превъзходна реколта е.
Кен все още беше изпълнен с впечатленията от последните дни. Хленченето на децата и плачът на жените звучаха непрекъснато в ушите му и докато превозваше тонове хранителни продукти към мястото на катастрофата, изобщо не беше почувствал, че от два дни не е хапвал нищо. Но сега тишината на тази къща, чистотата на стаята и ароматът на ястията изведнъж го зашеметиха. Зави му се свят и той конвулсивно се улови за ръба на масата. Джейкъб стана, наля му чаша вино, придърпа му стол и постави чашата на покривката. Кен не забеляза колко силно трепереше ръката на Джейкъб, когато му наливаше виното.
— Много ли е лошо? — запита Джейкъб, докато отиваше към бюфета, където взе една чиния и я напълни с разни неща за ядене.
Кен не отговори, отпусна се на стола и се втренчи в чашата си.
— Защо? — пошепна дрезгаво той. — Как можа да ги убиеш? Какво би могло да оправдае смъртта на толкова хора? Защо не се задоволи с парите, които ми открадна? Защо ти бяха необходими още? Не знаеш ли, че има и други начини да увеличиш богатството си?
Джейкъб остави пълната чиния на масата пред Кен, но по-младият мъж не се докосна до нея.
— Аз бях на двадесет и четири години, когато ти се роди, и бях твърдо убеден, че всичко, с което бях израснал, ми принадлежи. Обичах човека, когото смятах за свой баща… и си мислех, че и аз означавам нещо за него.
Джейкъб се опита да се изправи.
— На двадесет и четири години човек все още е склонен към идеализъм. Вечерта, когато Хорас се самоуби, трябваше да проумея, че не съм означавал абсолютно нищо за него. В завещанието му пишеше, че получавам правото да бъда твой настойник, докато навършиш двадесет и една години, а след това трябва да ти предам всичко. Тогава бях длъжен да напусна къщата и едничкото, което щеше да ми остане, бяха дрехите на гърба ми. Не вярвам, че би могъл да разбереш колко мразех през онази нощ хленчещото пеленаче, което беше разрушило целия ми живот. Едва ли съм разсъждавал разумно, когато наредих да те отнесат при кърмачка в една от фермите, а след това подкупих адвокатите, за да фалшифицират завещанието. Тази омраза ме крепеше години наред. Бях изцяло обладан от нея. Когато подписвах някакъв документ, правех го със съзнанието, че някъде на света живее едно дете, на което в действителност принадлежи всичко, което купувах или продавах. Един път, когато беше още много малък, наредих да те доведат тук, защото исках да се убедя, че не заслужаваш това, което баща ми ти беше оставил. Джейкъб седна на масата срещу Кен.
— Лекарят каза, че ми остава да живея един, най-много два месеца. Още не съм го казал на никого. Но някъде в мен живееше желанието ти да узнаеш истината, преди да умра.
Той вдигна пълната си чаша и отпи една глътка.
— Омразата вреди повече на мразещия, отколкото на мразения. През всичките тези години, когато живееше тук, ти всекидневно беше пред очите ми и аз бях сигурен, че ще се опиташ да ми отнемеш това, което притежавах. Живеех в постоянен страх, че ще откриеш истината и ще си вземеш обратно всичко, кост принадлежеше на мен и моите деца. А когато поиска да се ожениш за Памела, имах чувството, че опасенията ми се сбъдват. По-късно в главата ми дойде мисълта, че твоят брак с Памела е справедливо разрешение на въпроса. Но тогава… Не ми се вярва, че тогава съм бил способен на някакво разумно съждение.
Джейкъб отново отпи голяма глътка от чашата с вино.
— Ти току-що чу изповедта на един умиращ, Тагърт. Всичко принадлежи на теб и можеш да си го вземеш, когато пожелаеш. Тази сутрин разказах истината на сина си, та и той да знае кой е действителният собственик на моето имущество; защото аз вече нямам силата, а още по-малко желанието да се боря срещу теб.
Кен се облегна назад в стола си и втренчи поглед в мъжа, който седеше срещу него. Когато забеляза сивия оттенък на кожата му, прозря, че вече не мрази този човек. Хюстън му беше казала, че омразата към Джейкъб Фентън му е дала силата да придобие онова, което притежаваше в момента, и може би тя имаше право. Освен това му беше посочила неправдата, която Хорас беше извършил, като беше лишил от наследство осиновения си син.
Кен също отпи една глътка от виното пред себе си и погледна чинията с храната.
— Защо трябваше да оставиш миньорите да гладуват, за да увеличиш богатството си?
— Да карам миньорите да гладуват? — изпъшка Джейкъб и очите му едва не изскочиха от орбитите си. — Никой човек на този свят не е наясно, че аз почти нищо не печеля от каменовъглените мини! Това, което ми носи пари, са единствено металургичните ми заводи в Денвър. Но цял свят вижда само бедните, измъчени и мръсни миньори и ме обвинява, че съм самият Сатана.
Той стана от стола си и започна да се разхожда напред-назад из стаята.
— Трябвате да оградя лагерите на миньорите с високи стени и да поставя пазачи, иначе там щяха да проникнат профсъюзните дейци и да подучат работниците да искат от мен по-високи надници и по-късо работно време. Знаеш ли какво искат те от мен? Искат да си избират контрольор, който да проверява теглото на изкопаните въглища. Слушай, аз знам, както и всеки друг, че кантарите не са точни и че миньорите изкопават повече въглища, отколкото им записват; но ако аз река да бъда честен и им заплащам това, което действително са изкопали, трябва да искам и по-висока цена на един тон въглища. И тогава вече няма да бъда конкурентоспособен, няма да сключвам договори за доставка на въглища и хората ще изгубят работата си. Кой в края на краищата ще загуби, ако се съглася те да си избират контрольори за кантарите? Всеки ден мога да назначавам стотици миньори, но не вярвам, че те лесно ще си намерят работа.
Кен мълчаливо изгледа стария мъж.
— А как стои въпросът със сигурността в забоите? Както чух, принудени са да използват изгнили греди за укрепване и заради това…
— Един дявол знае какво вършат те. Миньорите имат своя професионална чест. Можеш да попиташ чичо си дали не съм прав. Те се хвалят с това, че знаят много точно докъде да се прокопае един забой, без таванът да се срути. Имам собствени минни инспектори, които всеки ден слизат в шахтите, и те ми докладват, че хората не искат да си губят времето да укрепват според правилника всеки отрязък от забоя.
Кен вдигна вилицата, оставена до чинията, и започна бавно да се храни. Но скоро усети, че е страшно гладен, и започна да поглъща бързо храната.
— Ти не им заплащаш времето, което им е необходимо, за да укрепят забоя, нали? Заплаща им се
