— Ще набавя четири коли — големи колкото колите за мляко, но оборудвани с етажерки — и ще ги пращам във всички мини като безплатни библиотеки за раздаване на книги. Ще ги карат библиотекари или учители, които ще помагат на децата, а, разбира се, и на възрастните. Ще им обясняват какви книги да четат.
— Защо не назначим веднага хората, които са ни необходими за тези каруци? — запита с весело намигване Кен.
— Значи моята идея ти харесва?
— Звучи доста добре, а няколко каруци заедно с конете сигурно ще бъдат по-евтини от железопътния вагон, който подарих на майка ти. Всъщност тя какво направи с него?
Хюстън му се усмихна в полумрака.
— Тя смята, че си й дал най-добрата идея. Нареди да го поставят в задния двор и сега го използва като убежище, когато иска да остане няколко часа сама. Както дочух, мистър Гейтс бил до такава степен разярен, че изгубил дар слово.
Когато слънцето се издигна над хоризонта, Кен каза, че е крайно време да се прибират, преди да е започнало сутрешното движение. По пътя към къщи той често спираше, за да я целува, а Хюстън се притискаше към него с все сила. При това тя непрекъснато си повтаряше, че Фентън вече не е от значение и тя винаги ще обича Кен, независимо от това, дали той ще продължи да изпълнява своите планове за отмъщение, или ще се откаже от тях.
В къщи първо се изкъпаха в голямата вана на Хюстън с позлатен обков и накрая по измокрения под се плискаше повече вода, отколкото във ваната. Но Кен успя да попие по-голямата част от водата, като покри пода с двадесет и една дебели турски хавлиени кърпи. После положи Хюстън на това хавлиено ложе и двамата се любиха на пода на банята. Камериерката на Хюстън, Сюзън, за малко не влезе в банята точно в този миг, но Кен затръшна с крак вратата под носа й. Двамата дълго се смяха, когато чуха как ужасеното момиче хукна по паркета в спалнята на Хюстън навън към коридора.
После слязоха долу за най-обилната закуска, която някога двама души са изяждали на този свят. Самата мисис Мърчисън пристигна от кухнята в столовата, за да ги обслужва. Тя непрекъснато хихикаше и се усмихваше и изглеждаше извънредно доволна, че Кен и Хюстън най-после са се сдобрили.
— Бебета — каза тя на път към вратата. — Тази къща има нужда от бебета.
Кен се задави с кафето си и отправи смутен поглед към Хюстън, но тя не му обърна внимание и само се усмихна, над чашата си.
Точно когато мисис Мърчисън влизаше отново в столовата с поднос току-що приготвени пържоли, се чу страшен гръм. Той като че ли идваше изпод земята и разтърси пода под краката им. Чиниите на масата и дрънчаха, а на горния етаж се счупи един прозорец.
Мисис Мърчисън изпищя и изпусна подноса с пържолите.
— Какво, по дяволите, беше това? — извика Кен. — Земетресение ли стана?
Хюстън не можеше да проговори. Беше чувала подобен тътнеж само веднъж през живота си; но който го беше чул веднъж, след това не го забравяше никога. Не погледна нито към Кен, нито към прислугата, която вече се стичаше от всички страни, а веднага отиде до телефона и вдигна слушалката.
— Къде? — попита само тя, когато се свърза с централата, без да казва на момичето кой се обажда.
— „Малката Памела“ — чу тя отговора, преди слушалката да се изплъзне от вкочанените й пръсти.
— Хюстън! — изкрещя Кен в лицето й, като я сграбчи за раменете. — Само не припадай! Това беше експлозия в мината, така ли?
Хюстън не вярваше, че е в състояние да произнесе дори една дума. Страх стягаше гърлото й. Защо трябваше да се случи точно в твоята шахта, нашепваше упорито някакъв вътрешен глас в главата й. Представяше си децата, които вчера играеха бейзбол със светнали от радост очи, и се питаше колко от тях бяха сега под земята… Тя вдигна мътни очи нагоре към Кен.
— Смяната — прошепна тя. — Раф е в последната смяна.
Ръцете на Кен се впиха в раменете й.
— Значи е било в „Малката Памела“ — прошепна той.
— Колко ли тежко е ударило?
Хюстън отвори уста, но нито дума не се отрони от езика й.
Един от прислужниците, които мълчаливо се бяха събрали в столовата, излезе напред.
— Сър, щом експлозията беше толкова силна, че в града се счупиха стъкла, катастрофата трябва да е много тежка.
Кен остана за миг неподвижен насред стаята, но веднага след това енергията му сякаш бликна.
— Хюстън, искам да събереш всички одеяла и чаршафи в къщи и да ги докараш с каруцата в мината. Разбра ли ме? Аз веднага ще се преоблека и ще препусна нататък. Но искам да дойдеш там колкото се може по-бързо. Ще ни трябват одеяла, ясно ли е?
— Ще имате нужда от помощ при спасителната акция — обади се лакеят, който беше говорил преди малко.
Кен бързо го огледа от главата до петите.
— Тогава смъквай тези отрупани със злато партакеши, облечи нещо подходящо и вземи един кон от конюшнята.
Той се обърна отново към Хюстън:
— Жив или мъртъв, аз ще извадя Раф от забоя. — Той я целуна бързо и хукна по стълбите към горния етаж.
Хюстън остана за миг като вцепенена, преди да започне да действа. Вече не можеше да предотврати случилото се нещастие, но можеше да облекчи страданията. Обърна се към камериерките и прислужничките:
— Чухте какво каза вашият господар. Искам всички чаршафи, покривки и одеяла за десет минути да бъдат натоварени в голямата кола.
Една от прислужничките излезе напред.
— Моят брат работи в „Малката Памела“. Мога ли да дойда с вас в лагера?
— Аз също идвам! — извика Сюзън. — Вече съм закърпила няколко счупени глави през живота си.
— Добре — отговори Хюстън, докато бързаше нагоре по стълбите, за да смени сутрешната си роба с костюм за път. — Страхувам се, че ще ни бъде необходима всяка помощ, която можем да получим.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Кен още нямаше опит е подобни катастрофи; неговите битки по правило се водеха между него и някой конкурент. По тази причина не беше подготвен за онова, което го очакваше в „Малката Памела“. Още отдалеч чу писъците на жените и си помисли, че докато е жив, няма да може да пропъди от главата си тези звуци.
Портата към лагера зееше отворена. Нямаше нито един пазач. Там седеше само някаква жена, люлееше до гърдите си бебе и се опитваше да го успокои, като му гукаше. Кен и четиримата мъже, които го придружаваха, продължиха в бавен тръс край входа на лагера, а когато в полезрението им се появиха още много жени, които или тичаха срещу тях, или просто стояха на пътя им и плачеха, те спряха и слязоха от конете.
Когато Кен понечи да мине покрай една жена, тя сграбчи с желязна хватка китката му.
— Убий ме! — изпищя пронизително тя. — Той е мъртъв, а ние нямаме нищо. Абсолютно нищо!
Кен не успя да се възпротиви и тя го отмъкна в своята колиба. Бараката на Раф изглеждаше като дворец в сравнение с това така наречено жилище. Пет дрипави и мръсни деца се притискаха едно до друго в ъгъла. Изпитите им лица и големите трескави очи издаваха, че никога през живота си не са се наяждали до насита. Кен не беше видял тези деца през вчерашния ден; но и не си спомняше да е идвал в тази част на лагера, където жилищата бяха направени от насмолена хартия и нарязани консервени кутии.
— Убий ни всичките! — крещеше жената. — Тогава ще бъдем по-добре. Сега трябва да умрем от глад.
Върху сандъка, който очевидно служеше за маса, Кен видя половин самун плесенясал хляб. Други
