мис Емили.
Кен погледна надолу към сина си и чувство на благодарност прониза сърцето му. Неговото дете никога няма да бъде принудено да работи в мините при опасни за живота условия. Той сложи ръка върху перчема на сина си и се обърна към Памела:
— Искам да събереш приятелите си и да откриете всички палатки, които се намират в този град. Качи се горе в моята къща и провери какво е станало с големите сенници, които Хюстън поръча да издигнат за сватбата. После ги докарайте по най-бързия начин в мината.
— Не смятам, че Зак на неговата възраст трябва да става свидетел на такава тежка катастрофа — прошепна Памела. — Понякога жертвите са толкова…
Кен запазваше присъствие на духа от момента на първия шок, когато видя с очите си обстановката в мината. Но сега темпераментът му не издържа.
— Вие сте виновни за това нещастие! — изкрещя в лицето й той. — Вие, Фентънови, предизвикахте тази катастрофа. Ако работата в мината не беше толкова опасна и ако твоят баща беше пожелал да се раздели с част от скъпоценните си пари, това нямаше да се случи. Това момче е мой син и щом момчетата горе могат да умират под земята, значи той не е толкова малък, че да не може да види мъртвите, които тежат на съвестта на баща ти. Така че захващай се за работа и свърши онова, което ти наредих! В противен случай ще си спомня коя си и че в момента най-много ми се ще да видя баща ти да лежи мъртъв в краката ми!
Когато Кен завърши речта си, той се видя наобиколен от жителите на града, които го слушаха с отворена уста. Идън скочи от първата натоварена каруца.
— Цял ден ли ще се мотаем тук и ще зяпаме! Хей, ти! — извика той на едно хлапе. — Вземи сандъчето с бобени консерви и го качи на колата отсреща. А ти там, ти се погрижи конете от впряга да не връхлетят върху предната кола!
Постепенно тълпата се разпръсна и започна да помага на младите дами при товаренето, както и на Памела при набавянето на палатките. Но мислите на Кен все още бяха при невинните жертви. Само Джейкъб Фентън беше отговорен за тях.
Въпреки че толкова рязко укори Памела, той не пожела да пусне сина си с някоя от натоварените каруци до миньорския лагер, а изчака, докато самият той поеме един впряг.
Слънцето наближаваше хоризонта, когато Кен скочи на капрата на една каруца и пое пътя към шахтата „Малката Памела“. Зак седна до него и не продума, докато не оставиха града зад себе си.
— Дядо ми ли е причина за смъртта на тези хора? Наистина ли той е виновен?
Кен понечи да каже на сина си какво мисли за Джейкъб Фентън, колко алчен е той за пари и как го е измамил, лишавайки го от наследство. Но нещо дълбоко в него го накара да замълчи още след първото изречение. В каквото и да обвинеше стария човек, той беше дядо на това момче, обичаше своя внук и синът му имаше право и естествени претенции към тази любов.
— Мисля, че хората прекалено често се оставят да бъдат заслепени от парите — заговори след малко той. — Смятат, че с тях могат да си купят всичко и поради това не се спират пред нищо, за да се сдобият с колкото се може повече пари. Не ги смущава, че трябва да мамят, да крадат или дори да отнемат човешки живот. Вярват, че парите оправдават всичко, което са извършили, за да стигнат до тях.
— Майка ми казва, че ти си по-богат от дядо. Означава ли това, че и ти си откраднал парите си? Мамил ли си други хора, за да спечелиш милионите си?
— Не — отговори тихо Кен. — Мисля, че аз просто имах късмет. Трябваше само да се откажа от собствен живот и от удоволствията му, за да стана богат.
Останалата част от пътя те изминаха мълчаливо и Кен отново си спомни е ужас за първото си посещение в шахтата сутринта, непосредствено след експлозията.
Пред входа на рудника този път лежаха осем трупа, които не бяха покрити е платнища, а в машинното отделение вече работеха двама лекари и две лекарки.
Хюстън изтича насреща им с разрошени, увиснали по раменете коси и потъмнели от дима дрехи, докато Кен сваляше задната преграда на каруцата, за да разтовари.
— Това е чудесно от твоя страна — започна тя, докато сваляше едно сандъче с кондензирано мляко и понечи да го подаде на чакащата жена. — Всъщност ти нямаш вина в тази работа. Ти си…
Кен взе от ръцете й тежкото сандъче.
— Аз живея в този град, а както междувременно вече знаеш, съм и действителен собственик на мината. Може би щях да предотвратя тази тежка катастрофа, ако своевременно я бях отнел от него. Хюстън, ти си уморена до смърт. Защо не вземеш каруцата, след като я разтоварят? Върни се с нея в Чандлър и иди в къщи да си полегнеш.
— Тук е необходим всеки човек, Кен. Спасителните групи трябва непрекъснато да се сменят, защото в противен случай ще получат отравяне с газ. Много им е трудно да стигнат до пострадалите…
— Ало! Дайте и на мен една глътка от това — обади се зад гърба им добре познат глас. Кен стремително се обърна и видя чичо си Раф да надига жадно една стомна.
Хюстън беше сигурна, че никога не е виждала толкова широка усмивка върху лицето на Кен като в този момент. Той удари чичо си по гърба с такава сила, че стомната изхвърча от ръцете му. Раф направи няколко уместни забележки относно прекомерния изблик на чувства у Кен. Но Кен само стоеше и се хилеше, така че Раф се отказа да ругае, намигна тайно на Хюстън и забързано се отправи към спасителните групи пред входа на шахтата.
Кен също се упъти нататък, защото видя Леандър. Докторът току-що беше излязъл от забоя и се подпираше на стената с почерняло от сажди лице. Кен пъхна в ръцете на Лий манерка с вода.
— Още много ли има долу?
Лий жадно изпи водата.
— Твърде много. — Той вдигна едната си ръка срещу избледнялата дневна светлина. — Повечето от тях са изгорели; и когато се докосваш до труповете, кожата им залепва по пръстите ти.
Кен не можа да каже нищо, но мислите му отново се насочиха към мъжа, който беше отговорен за тази катастрофа.
— Хиляди благодарности за храните, които докарахте — проговори хрипкаво Лий. — С тях помагате на хората повече, отколкото предполагаш. Утре ще трябва да храним още народ, представителите на пресата, роднините на пострадалите, представителите на правителството и любопитните. Често пъти хората в такива моменти забравят колко е важно най-напред да се погрижиш за изхранването на засегнатите от нещастието. Сега обаче е крайно време да се върна отново в забоя — заключи Лий и се отправи към подемника.
Кен си проправи път през събралата се пред шахтата тълпа, която непрекъснато се увеличаваше. Когато намери Хюстън и сина си, той побърза да я вдигне на капрата на една разтоварена каруца.
— Трябва да организираме превоза на хранителни продукти — каза само той, докато подканваше конете да вървят по-бързо. Когато главата на Хюстън клюмна на рамото му, той я прегърна с едната си ръка и я държа здраво, за да може да поспи през останалата част на пътя.
В Чандлър Хюстън и Закариа поспаха малко на пода на каруцата, докато Кен и Идън разбудиха търговците в града и купиха от тях още храни за жертвите на експлозията. Сутринта отидоха в средното училище на Чандлър и помолиха да освободят учениците от занятия този ден, за да помогнат при събирането на необходимите за миньорските семейства дрехи, одеяла и всички останали неща.
Част от учениците закупиха зеленчуци, плодове, мармалад, и занесоха тези неща у дома си, където убедиха майките си да приготвят разни неща за ядене и да сварят стотици яйца. През това време останалите ученици събраха дрехи, тенджери, чинии и дърва за горене и отнесоха всичко в сборните пунктове.
През целия ден постъпваха съобщения от мястото на катастрофата: досега са извадени двадесет и пет трупа, в повечето случаи обгорени, подпухнали и така обезобразени, че е почти невъзможно да бъдат идентифицирани. Все още не се знаеше съдбата на останалите двадесет и пет миньори. Спасителните отряди ги търсеха из всички забои. Работеха на две смени и вече бяха да̀ли един загинал.
По обед Кен пристигна в мината с една тежко натоварена каруца и когато започна да разтоварва вързопи от одеяла и пелени, видя да излизат от шахтата хората от един спасителен отряд. Много от тях изскачаха от рудничната клетка й започваха да повръщат.
— Това е от миризмата — обясни един мъж, който помагаше на Кен при разтоварването. — Миризмата
