видях да лежи долу. — Той се опита да изправи глава, но изстена от болка. — Последното, което си спомням, е Марк Фентън, който ме нападна заедно с няколко пияни мъже и ме събори по стълбата.
Идън седна на ръба на нара, на който беше проснат Кен. Вдясно от него имаше решетки, които отделяха килията от коридора.
Шерифът заговори:
— Доколкото успяхме да възстановим протичането на събитията, прислугата е открила мъртвия Фентън в основата на стълбището около три минути преди вие да влезете в къщата. Поради неизвестна нам причина решили всички да потърсят помощ и оставили вратите отворени, а покойния сам в къщата. След това се върнал Марк с неговите приятели и ви видял на горния край на стълбището. Помислил, че вие сте блъснали Джейкъб надолу. Все пак сте имали късмет, мистър Тагърт. Марк е настоявал да ви обесят на перилата на балкона, над входната врата.
Кен потърка цицината на тила си.
— Не мисля, че обесването е по-болезнено от това тук — изпъшка той.
— Вие, разбира се, можете по всяко време да се приберете у дома, мистър Тагърт — продължи шерифът. — И бих ви препоръчал да напуснете това място, преди съпругата ви да е научила за пребиваването ви в затвора. Понякога жените стават много шумни, когато мъжете им се озоват зад решетките.
— Не и Хюстън — отговори Кен. — Тя е истинска, безупречна дама. Никога няма да се развика, дори ако ме види да вися обесен на перилата на балкона.
Още докато довършваше изречението си, в главата му проблесна странна мисъл: как ли щеше да реагира Хюстън, ако повярва, че той е извършил убийство? Как беше по закон: държавата конфискува цялото имущество на убиеца или май убиецът не може да наследи жертвата си?
— Колко хора знаят за това недоразумение? — попита Кен. — Слугите на Фентън могат да свидетелстват за моята невинност, но дали този факт вече се е разпространил из целия град?
— Аз се обадих първо на Лий, когато видях как младият Фентън ви издърпа от каретата, а вие бяхте в безсъзнание — отговори изненадано шерифът.
— Хората са още прекалено заети с експлозията в шахтата, за да се интересуват от новите попълнения в затвора — усмихна се Лий. — Всички репортери са се събрали горе в „Малката Памела“ и търсят все нови и нови начини да описват обезобразените трупове — добави той с гримаса на отвращение.
— Какво мислиш да правиш? — попита неспокойно Идън.
Кен помълча малко.
— Шерифе, ще имате ли нещо против, ако остана още една нощ във вашата килия? Бих искал да изиграя на жена си една малка, невинна шега.
— Шега? — повтори шерифът. — Жените обикновено нямат усет към такива неща дори когато шегата е много добра и съвсем невинна.
Кен погледна нагоре към Идън и Лий.
— Мога ли да разчитам, че вие двамата ще си държите езика зад зъбите през следващите двадесет и четири часа?
Идън се надигна от нара и като видя недоумението, изписано по лицето на Леандър, обясни:
— Мисля, че той желае да разбере дали Хюстън ще продължава да държи неговата страна дори след като й каже, че по всяка вероятност ще го съдят за убийство.
Кен започна да разглежда паяжината в един далечен ъгъл на килията.
— Нещо такова — измърмори той.
Шерифът и Лий многозначително се покашляха.
— Твърде далеч съм от мисълта да се намесвам в сърдечните работи на други хора — заяви шерифът. — Ако желаете да се разположите в този затвор като у дома си, мистър Тагърт, разбира се, че ще бъдете мой гост. Но имайте предвид, че град Чандлър ще ви представи за това такава сметка, каквато бихте платили в най-добрия хотел на Сан Франциско.
— По този въпрос нямам възражения — отговори с усмивка Кен. — Лий? Идън?
Леандър само сви рамене.
— Твоя си работа. Аз познавам Хюстън почти през целия си съзнателен живот и въпреки това не знам що за човек е тя.
В продължение на няколко секунди Идън втренчено гледаше Кен.
— Ако Хюстън издържи и това изпитание — а тя със сигурност ще го издържи, — ще се откажеш ли веднъж завинаги от твоите болни подозрения, за да можем най-после да работим спокойно? Междувременно Вандербилт сигурно вече е изкупил целия пристанищен фронт на град Ню Йорк.
Кен шумно пое въздух.
— Добре де, в такъв случай може още утре да започне да го продава обратно на нас. Веднага щом бъда освободен от този затвор, разбира се — добави ухилено той.
Когато мъжете напуснаха килията, Кен се отпусна назад на нара и дълбоко заспа.
Хюстън държеше в скута си едно тримесечно бебе и се опитваше да го приспи. В леглото до нея спяха едно двегодишно и едно четиригодишно момиченце. Това бяха само три от многото деца, които бяха изгубили бащите си в мината. Майките им не бяха на себе си, защото не знаеха как те и децата ще преживеят през следващите години. Хюстън, Блеър и още няколко членки на сестринството бяха подели кампания да се намери работа за вдовиците от катастрофата в мината. Имаше доста свободни места в магазините и търговските къщи на Чандлър; освен това Хюстън беше сред доброволците, които се бяха заели с организирането на частна детска градина, за да подпомогнат жените, които вече работеха. Такива детски градини Блеър беше видяла в Пенсилвания.
Когато помощникът на шерифа пристигна в малката къща и попита за нея, тя нямаше понятие какво би могъл да иска от нея.
— Вашият мъж е арестуван за убийството на Джейкъб Фентън, госпожо — съобщи направо младежът.
Мина доста време, преди тази новина да стигне до съзнанието й. Първата й мисъл беше: значи темпераментът на Кен не издържа. Той години наред бе живял само за своето отмъщение и накрая омразата му беше избухнала като вулкан.
— Кога? — успя най-после да промълви тя.
— Днес предиобед. Аз не бях на служба, така че не мога да ви съобщя подробности. Но всеки в този град знае, че вашият мъж желаеше смъртта на Фентън. Не че някой го упреква за това, защото всички познавахме Фентън като изпечен стар мошеник. Но това няма много да помогне на Тагърт. Независимо дали си премахнал добър или лош човек, и в двата случая ще увиснеш на въжето.
Хюстън го измери с леден поглед.
— Настойчиво ви моля да не обвинявате и да не съдите моя съпруг, преди да сте се запознали с фактите. — Тя пъхна пеленачето в ръцете му. — Ще пазите тук децата, докато аз го посетя.
— Не мога да направя това, Блеър-Хюстън. Аз съм помощник на шерифа и градът ми плаща само за тази работа.
— По-скоро добих впечатлението, че се смятате за съдия. Трябва да сменяте пелените на малкото, ако се намокрят, а когато другите две деца се събудят, ще ги нахраните и ще ги забавлявате, докато майка им се върне в къщи след около два часа.
— След два часа! — чу се охкането на младежа, преди Хюстън да изскочи от стаята.
Кабриолетът й чакаше пред вратата и тя взе разстоянието до затвора за рекордно късо време. Малкият, изграден от неодялани камъни затвор се намираше на края на града, вкопан в един хълм. През повечето време служеше за подслон на хора, които се напиваха до смърт в края на седмицата. Задържаха ги и ги оставяха да си отспят до неделя в някоя от килиите.
Истинските криминални случаи по правило се изпращаха Денвър и там получаваха присъдата си.
— Добър ден, мис Блеър-Хюстън — посрещна я шерифът, като бързо остави вестника и се изправи зад бюрото си.
— Мисис Тагърт — поправи го тя. — Бих искала да разговарям с мъжа си. И то веднага.
— Да, разбира се, мисис Уестфийлд-Тагърт — отговори той и взе връзка ключове, която висеше на един
