пирон на стената зад него.
Кен спеше на своя нар и Хюстън веднага забеляза съсирената кръв на тила му. Тя отиде до него и докосна лицето му, когато чу, че вратата на килията отново се заключи зад нея.
— Кен, мили мой, какво са направили с теб? — пошепна тя и обсипа лицето му е целувки, които го събудиха.
— О, Хюстън — промърмори той и потърка главата си. — Какво се е случило?
— Не си ли спомняш? Хората твърдят, че си убил Джейкъб Фентън. Но ти не си направил такова нещо, нали?
— По дяволите, не! — изтърва се той, но бързо млъкна, когато Хюстън коленичи на пода и сложи глава в скута му. — Или поне не вярвам, че съм го сторил аз. Всъщност почти нищо не си спомням.
Опряла буза до бедрото му, Хюстън бе твърдо решена да не го остави да забележи колко я е страх.
— Разкажи ми, каквото си спомняш.
Той започна да разправя бавно и със запъване.
— Отидох да посетя Фентън, но у тях нямаше никой. Затова се качих на горния етаж, исках да го потърся там. А когато стигнах парадното стълбище, го видях да лежи долу в салона. Беше мъртъв. В следващите секунди в залата се втурна Марк Фентън, придружен от няколко приятели, и започна да крещи, че аз съм го убил. Завърза се бой, някой ме удари по главата с твърд предмет. След това дойдох на себе си тук, в тази килия. Доколкото чух, имат намерение да ме обесят.
Хюстън уплашено вдигна очи. След малко се изправи и започна да се разхожда напред-назад из килията.
— Тази история е слаба.
— Слаба! — изпъшка Кен, но веднага се укроти. — Хюстън, мила, това е самата истина, заклевам ти се!
— Нямаше ли някой друг в къщата? Някой, който би могъл да потвърди, че Фентън е бил вече мъртъв, когато ти си дошъл да го посетиш?
— Не беше така. Искам да кажа, че вероятно никой не ме е видял да влизам в къщата на Фентън. Но може и да се намерят свидетели, които да потвърдят, че е умрял преди това.
— Това не е доказателство. Ако някой наистина го е видял да умира, щеше да бъде друго. А така ще кажат, че си се скрил в някой гардероб още преди няколко часа. Има ли свидетел, който да е видял как умира Фентън?
— Аз… Не знам. Но, Хюстън…
— Кен — прекъсна го Хюстън и решително го погледна. — Защо си отишъл в къщата на мистър Фентън? Нали не си имал намерение да го убиеш? Или напротив?
— По дяволите, не — отговори бързо той. — Накарах мистър Уестфийлд да ми изготви един документ, в който да пише, че се отказвам от всички претенции относно имуществото на Фентън. Отидох да му занеса точно този документ. Но сега трябва да поговоря с теб за нещо много по-важно — за моите пари. В случай че ме осъдят, ще конфискуват всичко, което притежавам. Ще бъдеш не само вдовица, но и бедна като църковна мишка. Имаш само един шанс да спасиш нещо от парите: трябва да ме напуснеш, преди да е почнал процесът. Ако направиш това, Уестфийлд може така да извърти нещата, че да получиш поне няколко милиона.
Хюстън въобще не чуваше обясненията му. Лицето й издаваше пълно слисване.
— Защо отиде в къщата на Фентън? — прошепна тя.
— Нали току-що ти го разказах — отговори нетърпеливо той. — Исках да му предам един документ, в който пише черно на бяло, че се отказвам от всичките си претенции. Бедният старец, той беше вече мъртъв, когато стигнах в къщата му, и не можа да прочете документа. Но, Хюстън, сега въпросът е ти да спасиш парите ми, а това трябва да стане веднага. Ако ме измъкнат оттук и ме линчуват, ще бъде твърде късно.
Хюстън имаше чувството, че сънува. Откакто беше разбрала, че Кен се е оженил за нея само за да осъществи плановете си за отмъщение, нещо се скърши в душата й. Признаваше си, че все още го обича, въпреки че той я беше използвал безскрупулно за целите си, но дълбоко в себе си усещаше, че вече не може повече да го дарява така безрезервно с любовта си, както преди.
— Ти си се отказал от своето отмъщение? — прошепна невярващо тя.
— Пак ли започваш старата песен? Не ти ли казах хиляди пъти, че не исках нищо друго, освен да го поканя на вечеря в моята къща, която да бъде много по-разкошна от неговата! Какво лошо съм направил?
— Освен това искаше на масата да седи истинска дама — като твоя жена. Ожени се за мен само за да…
— Ти се омъжи за мен само заради парите ми! — прекъсна я сприхаво той. — А сега има опасност да загубиш и последния цент, защото ще ме обесят за убийство, което изобщо не съм извършил.
Хюстън стоеше и го гледаше. Той й беше доказал, без да го изрече с думи, че я обича, и я беше убедил в това. Тя вече го знаеше, чувстваше го с всяка клетка на тялото си. Беше се оженил за нея, защото тя беше част от глупавия му план за отмъщение; но накрая се беше влюбил в нея. Именно защото я обичаше, беше успял да прости на един стар човек, който го беше измамил.
— Сега трябва да вървя — проговори решително тя. — Имам да върша толкова много работи.
Ако в този миг беше погледнала към Кен, щеше да прочете болката в очите му.
— Предполагам, че отиваш да говориш с мистър Уестфийлд за парите.
— Наистина трябва да поговоря с някого — промърмори тя, докато си слагаше ръкавиците. — Но мистър Уестфийлд в никакъв случай не е лицето, което ми е нужно. — Потънала в мислите си, тя разсеяно го целуна по челото. — Не се тревожи. Знам много добре какво трябва да направя.
Обърна се и високо извика шерифа, който трябваше да й отключи вратата на килията.
Кен остана за миг като вцепенен пред нара си. Тя наистина бърза да се отърве от мен, мислеше си той. После внезапно скочи на дървеното легло и проследи с очи елегантния кабриолет на жена си, който препускаше надолу по улицата. Премигна няколко пъти, за да се освободи от нахлулите в очите му сълзи, и бавно слезе от нара. Слънцето ме заслепява, опита се да си внуши той.
— Шерифе! — извика след малко Кен. — Вече можете да ме освободите. Научих всичко, което исках да узная.
— Изобщо не може да става въпрос за това, мистър Тагърт — отговори през смях шерифът. — Град Чандлър има нужда от парите, които ще ви поискам, като ви представя сметката за една нощувка.
Без да се противопостави дори с една дума на решението на шерифа, Кен отново се просна на нара си. В действителност му беше все едно къде ще прекара следващата нощ.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
— Знаеш ли съвсем точно какво трябва да правиш? — попита за стотен път Хюстън, обърната към Ян.
Момчето тържествено кимна и погледна към дървеното сандъче, което лежеше на пода на каручката. До него седеше Закариа с поглед, устремен напред, и лице, зачервено от напрежение. Все още не беше достатъчно възрастен, за да проумее напълно опасността, на която се излагаше.
— Надявам се, че тези неща няма да гръмнат от само себе си? — продължи Хюстън.
— Няма страшно — отговори Ян, но не можа да се въздържи и отново хвърли поглед през рамо към дървеното сандъче.
Ръцете на Хюстън толкова силно стискаха кожените юзди, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Бяха й необходими почти двадесет и четири часа, докато успее да събере всичко необходимо, за да осъществи плана си.
Още от самото начало знаеше какво трябва да предприеме, но в същия момент й беше станало ясно, че нито един възрастен човек не би се съгласил да й помага при това начинание. Когато помоли Ян за помощ, тя веднага му изтъкна неприятностите, на които ще се изложи, ако неговото съучастие стане публично достояние. Обаче Ян беше отговорил, че всичко, каквото има в момента, го дължи само на Хюстън и че е готов да рискува за нея дори живота си. Но за голямо съжаление на Хюстън той беше помолил и младия
